В ума на Битърблу внезапно изплува гробището, през което тя често минаваше нощем. Сети се и за инженера Айвън, разменил дините и надгробните плочи.
— Ако е вярно, защо не сме възстановили монсийската традиция?
Въпросът й бе насочен към Тиел, застанал пред нея с търпеливо и загрижено изражение.
— За да не тревожим ненужно хората, предполагам — отвърна той.
— Но защо ще се тревожат?
— Няма смисъл да притесняваме опечалените, кралице — намеси се Ранмуд. — Ако на хората им харесват погребалните клади, защо да ги спираме?
— Що за напредничава стратегия е това? — обърка се Битърблу. — Щом искаме да загърбим Лек, защо да не припомним на хората монсийската погребална традиция?
— Дреболия е, кралице. Не заслужава внимание. Защо да връщаме хората към скръбта им? Защо да им внушаваме, че навярно са почитали погрешно покойниците си? — обоснова се Ранмуд.
_Не е дреболия_, помисли си Битърблу. _Спазвайки традицията, ще си припомнят какво значи да си монсиец._
— Погребаха ли, или изгориха тялото на мама?
Въпросът явно стъписа и същевременно смути Тиел. Той се отпусна тежко на стола пред писалището й и не отговори.
— Крал Лек изгори тялото на кралица Ашен. Запалиха кладата през нощта върху най-високата част на Чудовищния мост. Той провеждаше така церемониите. Мисля, че му харесваше грандиозният декор и зрелищната гледка на мостовете, озарени от огньове — обясни библиотекарят Дийт.
— Присъства ли някой наистина опечален? — попита Битърблу.
— Не знам, кралице — призна Дийт. — Аз не бях там.
Време беше да смени темата, защото Тиел, седнал с празен поглед срещу нея, я притесняваше. Все едно духът му бе отлетял нанякъде.
— Защо дойде, Дийт? — осведоми се рязко тя.
— Мнозина са забравили монсийските обичаи, кралице — продължи упорито Дийт. — Особено обитателите на двореца, където влиянието на Лек бе най-силно и най-вече мнозината в града и в двореца, които не умеят да четат.
— Всички в двореца могат да четат — възрази Битърблу.
— Нима? — Дийт пусна малък свитък върху писалището й и със същото движение се поклони, успявайки някак да превърне жеста в подигравка. После се обърна и излезе от стаята.
— Какво ви даде? — полюбопитства Ранмуд.
— Подправил ли си статистиката за грамотността, Ранмуд? — пренебрегна въпроса му Битърблу.
— Не, разбира се, кралице — подразни се Ранмуд. — Дворецът е грамотен. Искате ли да проведем ново проучване?
— Да, ново проучване и в двореца, и в града.
— Добре. Ново проучване, за да се опровергаят клеветите на библиотекаря — мизантроп. Надявам се да не очаквате да събираме доказателства всеки път, когато отправи обвинение.
— Беше прав за погребенията — контрира Битърблу.
Ранмуд въздъхна и обясни търпеливо:
— Не сме отричали истината за погребалната церемония, кралице. За пръв път я обсъждаме. Е, какво ви даде той?
Битърблу развърза канапа, пристегнал малкия свитък. Кожата се разгърна пред нея.
— Поредната безполезна карта — отговори тя, сви я и я побутна настрани.
По-късно, когато Ранмуд излезе, а Тиел застана вдървено до писалището си, с гръб към нея и с ум, зареян неизвестно къде, Битърблу пъхна картата в джоба на роклята. Не беше безполезна. Представляваше красива, удобна за носене миниатюра на всички главни улици в града.
През нощта тя се насочи към гробището в Източния град. Пътеките бяха осветени, ала приглушено, и нямаше луна. Не различаваше надписите. Вървейки сред безименните мъртъвци, Битърблу се опита да намери място на „изгаряне срещу погребване в земята“ в списъка с парченца от мозайката. Започваше да й изглежда, че напредничавото мислене твърде често изисква да не мислиш изобщо — особено за неща, които заслужават сериозно обмисляне. Спомни си думите на Данзол, че хартите са кралско обещание за деликатно недоглеждане. Очевидно невниманието й към Данзол бе довело до катастрофални последици. Имаше ли хора, които наложително да следи по-зорко?
Натъкна се на гроб, затрупан с купчина прясна пръст. Починал наскоро. _Колко тъжно_, помисли си тя. _Ужасно е тъжно, ала и правилно, тялото на мъртвия да изчезне в земята. Изгарянето също бе тъжно._ Дълбоко в себе си Битърблу почувства, че то също е правилно.
_Никой, обичал мама, не е присъствал на погребението й. Изгоряла е сама._
Битърблу усети как краката й окаменяват върху пръстта, сякаш е засадено в гробището дърво, неспособно да помръдне; сякаш тялото й е надгробен камък, твърд и тежък.