_Изоставих я, та Лек да се преструва, че скърби_, помисли си тя, завладяна от неочаквана ярост. _Не, не бива се чувствам така. Минаха години._
— Искрице? — долетя глас иззад нея.
Обърна се и се втренчи в лицето на Саф.
Сърцето й се качи в гърлото.
— Защо си тук? — извика тя. — Кажи ми, че Теди е жив!
— Жив е. Не бой се. Добре е за човек с намушкан корем.
— Защо тогава? И в гробищата ли мародерстваш?
Той изсумтя.
— Не изглупявай. Просто пътят от тук е по-кратък. Добре ли си, Искрице? Съжалявам, ако се натрапвам.
— Недей.
— Плачеш…
— Не плача.
— Добре — съгласи се меко той. — Сигурно дъждът те е намокрил.
В далечината градски часовник започна да отброява полунощ.
— Къде отиваш? — попита Битърблу.
— Вкъщи.
— Да вървим тогава.
— Искрице, не си поканена.
— Изгаряте ли мъртвите или ги погребвате? — попита тя, пренебрегнала намека му.
— Зависи къде съм. Аленидите изгарят покойниците си в морето. В Монсий по традиция ги погребват в земята.
— Откъде знаеш старата монсийска традиция?
— И аз бих ти задал същия въпрос. Изненадан съм, че си наясно. Ала всъщност от теб не бива никога да очаквам очакваното, нали, Искрице? — добави той, провлачвайки някак изморено думите. — Как е майка ти?
— Моля? — сепна се тя.
— Надявам се не тя да е причината за сълзите ти. Добре ли е?
— О… — Битърблу си спомни, че е пекарка в двореца. — Тя е добре. Видях я тази вечер.
— Значи друго те безпокои.
— Саф, не всички в двореца могат да четат.
— Мм?
Тя се почуди защо го спомена. Едва сега всъщност осъзна, че го вярва. Просто й се прииска да сподели с него нещо честно — честно и тревожно — защото ведрите лъжи бяха твърде потискащи и остри като карфици, забити в кожата й.
— Преди твърдях, че всеки под покрива на кралицата е грамотен. Но… се усъмних.
— Е, знаех, че е заблуда. Теди — също. Защо го признаваш чак сега?
— Саф, защо открадна водоливника? — Спря рязко по средата на алеята и се обърна към него, нетърпелива да разбере отговора веднага.
— Хм… Каква игра играеш днес, Искрице? — учуди се уж шеговито Саф.
— Не е игра — възрази нещастно Битърблу. — Просто искам нещата да започнат да се изясняват. Ето — извади малък вързоп от джоба си и го бутна в ръката на Саф. — От Мадлен.
— Още лекарства?
— Да.
Втренчен в лекарствата, вкопал крака в земята, Саф явно размишляваше: После я погледна.
— Искаш ли да поиграем на истина срещу истина? — предложи й той.
Идеята й се стори ужасна.
— Колко тура?
— Три. И двамата ще се закълнем да отговаряме честно. Ти ще се закълнеш в живота на майка си.
_Чудесно_, помисли си тя. _Ако ме притисне, ще излъжа, защото мама е мъртва. Той също ще излъже, ако го хвана натясно_, добави упорито, спорейки с вътрешния глас, нашепващ й, че е длъжна да играе справедливо.
— Добре. Защо открадна водоливника?
— Не, аз съм пръв, защото измислих играта. Шпионка ли си на кралицата?
— Велики морета! Не — отвърна Битърблу.
— Само толкова ли? „Не“?
Тя впи очи в ухиленото му лице.
— Не съм ничия шпионка. Само своя — уточни, осъзнавайки твърде късно, че щом шпионира за себе си, неизбежно е шпионка на кралицата. Раздразнена как вече е излъгала, продължи: — Мой ред е. Водоливникът. Защо?
— Хм… Да вървим — посочи й напред той.
— Не ти е позволено да отбягваш въпроса ми.
— Не го отбягвам. Опитвам се да измисля отговор, без да уличавам други хора. Лек крадеше — подхвана той, изненадвайки я с привидно несвързаното начало на обяснението. — Взимаше всичко, което пожелае: ножове, дрехи, коне, хартия. Крадеше деца. Унищожаваше имуществото на поданиците си. Наемаше строители за мостовете и не им плащаше. Наемаше скулптори да украсяват замъка му, също безплатно.
— Разбирам. Откраднал си водоливника от замъка, понеже Лек не е платил за изработването му? — заключи Битърблу.
— Нещо такова — кимна Саф.
— Но… какво направи с него?
— Връщаме нещата на законните им собственици.
— Значи сте върнали водоливниците на ваятеля? Но за какво са му сега?
— Не ме питай. И без друго не разбирам ползата от водоливниците. Побиват ме тръпки от тях — призна Саф.
— Напротив! Красиви са! — възмути се Битърблу.
— Както и да е. Зловещо красиви са. Не знам какво ще ги прави. Помоли ни за няколко, които му били любими.
— Няколко? Четири?
— Четири от източната стена. Два от западната и един от южната. Него обаче още не сме го откраднали и вероятно няма да успеем. Откакто отмъкнахме последния, подсилиха охраната на стената. Явно най-сетне са забелязали липсата на водоливниците.