— Но нали току-що спомена, че се справяте добре!
— По-добре, отколкото кралицата би се справила — въздъхна той. — Отговорих ли на въпроса ти?
— Какъв въпрос!
— Забрави ли, че играем игра? Попита ме защо откраднах водоливника. Обясних ти. Сега е мой ред. Семейството ти участваше ли в съпротивата? Така ли убиха баща ти?
— Не знам за какво говориш. Каква съпротива?
— Не си чувала за съпротивата?
— Сигурно я наричам другояче — предположи тя. Съмняваше се, но й беше безразлично, понеже предишният въпрос не й излизаше от ума.
— Е, понеже не е тайна, ще ти го обясня безвъзмездно. Докато Лек бил жив, в кралството имало съпротивително движение. Малобройна група хора, които знаели какъв е — или поне отчасти — записвали наблюденията си. Опитвали се да разпространяват истината и да си я напомнят един на друг, когато лъжите му ставали прекалено могъщи. Най-силните били четци на мисли, те имали предимството да предугаждат намеренията на Лек. Мнозина от тях били убити. Лек знаел за съществуването им и ги унищожавал. Особено четците на мисли.
Битърблу вече слушаше съсредоточено.
— Наистина ли не знаеше? — попита Саф, забелязал изненадата й.
— Нямах никаква представа. Затова Лек е подпалвал печатниците на родителите на Теди, нали? И така си разбрал за погребенията. Семейството ти е участвало в съпротивата и е записвало старите традиции. Права ли съм?
— Втори въпрос ли ми задаваш?
— Не. Няма да хабя въпроси за нещо, чийто отговор вече знам. Искам да ми разкажеш защо си отраснал на лиенидски кораб.
— А. Лесно е! Очите ми се оцветили, когато съм бил на шест месеца. Тогава царувал Лек, разбира се. Даровитите в Монсий не били свободни, но, както вече се досети, родителите ми участвали В съпротивата. През повечето време виждали истинската същност на Лек. Знаели и че в Лиенид Даровитите са свободни. Отвели ме на юг в Монпорт и ме оставили тайно на палубата на лиенидски кораб.
Битърблу зяпна смаяно.
— Изоставили са те? Ами ако моряците бяха решили да те хвърлят през борда?
Той сви рамене и се подсмихна.
— Спасили са ме от робство при Лек, Искрице, по най-добрия възможен начин. След смъртта на Лек сестра ми започнала да ме издирва, макар да знаела само възрастта, цвета на очите ми и кораба, на който ме оставили. А и лиенидските моряци не хвърлят бебета през борда.
Свиха по Тинкър Стрийт и спряха пред вратата на печатницата.
— Починали са, нали? Родителите ти… Лек ги е убил — прошепна тя.
— Да — кимна той и после протегна ръка към нея, забелязал изражението й. — Искрице, недей… няма нищо. Не ги познавах.
— Да влизаме — тя отблъсна ръката му, твърде притеснена от безпомощността си, за да му покаже каква дълбока скръб изпитва. Имаше престъпления, каквито кралицата бе неспособна да обезщети.
— Остана ни по още един въпрос, Искрице — напомни й Саф.
— Не. Стига толкова.
— Ще ти задам хубав въпрос, обещавам ти.
— Хубав ли? — изсумтя Битърблу. — Какво разбираш под хубав въпрос, Саф?
— Ще те попитам за майка ти.
Последното, за което имаше сили да лъже.
— Не.
— О, хайде. Какво е усещането?
— Кое усещане?
— Да имаш майка.
— Какви ги приказваш? Дъската ли ти хлопа?
— Защо ми се ядосваш, Искрице? Най-близкото подобие на майка, което съм имал, е моряк на име Пинки. Научи ме да се катеря по въжета с кама в устата ида пикая върху хората от главната мачта.
— Отвратително.
— Именно. Това исках да кажа. Майка ти сигурно не те е учила на нищо отвратително.
_Де да имаше представа какво ме питаш_, помисли си тя, _и с кого разговаряш_. По лицето му не се четеше нито сантименталност, нито уязвимост. Думите му не бяха пролог към трогателна история за дете моряк на чуждестранен кораб, копнеещо за майка. Той просто беше любопитен, интересуваха го майките, и въпросът му разстрои единствено Битърблу.
— Какво да ти разкажа за нея? — попита малко по-търпеливо тя. — Въпросът ти е прекалено общ.
Той сви рамене.
— Не съм придирчив. Тя ли те научи да четеш? Когато беше малка, заедно ли живеехте в замъка, заедно ли обядвахте и вечеряхте? Или дворцовите деца живеят в забавачници? Говори ли тя за Лиенид? Тя ли те научи да печеш хляб?
Мислите на Битърблу закръжиха около думите му. В ума й нахлуха картини. Спомени, някои по-смътни.
— Не живеех в забавачницата — отговори честно тя. — През повечето време бях с мама. Не мисля, че тя ме научи да чета, но от нея научих други неща. Аритметиката и всичко за Лиенид. — После Битърблу изрече още една истина, озарила я като светкавица. — Мисля… да, сетих се: татко ме научи да чета.