Закрила лице с длани, тя се извърна от него. Спомни си как Лек й помагаше да срича, в покоите на майка й, на масата. Спомни си как държи малка, пъстроцветна книжка; спомни си гласа му, насърченията му, гордостта му от напредъка й, докато се мъчеше да слее буквите.
— Скъпа! — казваше й той. — Невероятна си! Гениална!
Тя беше толкова мъничка, че се налагаше да стои на колене върху стола, за да стига масата.
Споменът я дезориентира. За миг, посред улицата, Битърблу се почувства изгубена.
— Дай ми математическа задача — помоли тя колебливо Саф.
— Моля? Нещо като дванайсет по дванайсет ли имаш предвид?
— Това е обидно лесно — изпепели го с поглед тя.
— Искрице, полудя ли?
— Нека спя тук тази нощ. Искам да остана. Ще ми позволиш ли да пренощувам тук?
— Какво? Не! В никакъв случай!
— Няма да шпионирам. Не съм шпионка, забрави ли?
— Не съм сигурен дали изобщо трябва да влизаш, Искрице.
— Разреши ми поне да видя Теди!
— Не искаш ли да зададеш последния си въпрос?
— Ще ми дължиш един.
Саф я изгледа скептично. После поклати глава с въздишка и извади ключ. Отвори й процеп, колкото да се промъкне, и й даде знак да влезе.
Теди лежеше безжизнено по гръб на легло в ъгъла като листо на пътя, покрито със сняг цяла зима и подгизвало от дъжда цяла пролет. Ала беше буден. Видя я и сладка усмивка се разля по лицето му.
— Дай ми ръка — прошепна й.
Битърблу му подаде ръката си — малка и силна. Неговите длани бяха дълги, изящно оформени, с нокти, изпоцапани с мастило. И изнемощели. Когато улови ръката й, тя я придвижи сама към желаната от него посока. Той поднесе пръстите й към устните си. Целуна ги.
— Благодаря ти, задето ми помогна — прошепна й. — Знаех си, че с теб извадихме късмет. Трябваше да те наречем Лъки.
— Как се чувстваш, Теди?
— Разкажи ми история, Лъки — помоли я тихо той.
Само една история изплува в ума й — как преди осем години принцеса Битърблу избягала от града с майка си; как кралица Ашен коленичила в заснежено поле, прегърнала крепко принцесата и я целунала. После й дала нож и й заръчала да бяга напред, защото макар да е малко момиченце, има сърце и ум на кралица, достатъчно силна и пламенна, за да надживее предстоящото.
Битърблу издърпа пръстите си от ръката на Теди. Разтри слепоочия, дишайки бавно, за да се успокои.
— Ще ти разкажа история за град, където река скача и полита в небето — подхвана тя.
По-късно Саф раздруса рамото й. Тя се сепна и разбра, че е задрямала на твърдия стол с извит и схванат врат.
— Какво има? — извика.
— Шшт! Не викай, Искрице. Ще събудиш Теди. Помислих, че сънуваш кошмар.
— О… — сниши глас тя, усетила колко ужасно я боли главата. Разплете плитките, освободи косата си и разтърка многострадалния си скалп. Теди спеше до нея и дъхът му излиташе с едва доловимо подсвиркване. Тилда и Брен се изкачваха по стълбите към спалните си. — Сънувах как татко ме учи да чета — смотолеви Битърблу. — Домъчня ми.
— Странна птица си — отбеляза Саф. — Отивай да спиш на пода до огъня, Искрице. Сънувай нещо хубаво. Бебета например. Ще ти донеса одеяло и ще те събудя преди зазоряване.
Тя легна и заспа. Сънува, че е бебе в обятията на майка си.
9.
Битърблу тичаше към двореца под натежалото, сивкаво небе. Надбягваше се с изгряващото слънце, надявайки се от все сърце По да не опропасти отново закуската й. _Свърши нещо полезно сутринта_, посъветва го мислено тя, когато наближи покоите си. _Извърши зрелищен подвиг. Събори дете в реката, докато никой не гледа, и го спаси._
Влезе в покоите си и се озова лице в лице с Фокс, размахала перушинеста четка за прах.
— О! — възкликна Битърблу, размисли трескаво, ала така и не успя да съчини убедително оправдание. — Проклятие.
Очите на Фокс, обагрени в различни оттенъци на сивото, изгледаха спокойно кралицата. Беше в нова пелерина досущ като тази, която Битърблу носеше в момента. Разликата между двете жени бе повече от очевидна — дребничката и неугледна Битърблу изглеждаше гузна и не особено чиста; Фокс — висока, ослепително красива и с неопетнена съвест.
— Няма да кажа на никого, кралице — обеща Фокс.
— О, благодаря — Битърблу усети как от облекчение й се завива леко свят. — Благодаря.
Фокс сведе глава, отстъпи настрани и толкова.
След няколко минути, потопена във ваната, Битърблу чу дъждовни капки да трополят по покрива на замъка.
Благодари на небето, че я е изчакало да се прибере у дома.
Дъждът се сипеше по скосените покриви на кулата й и се стичаше главоломно в улуците.