— Тиел?
Той седеше зад писалището си, а перото му дращеше по хартията.
— Да, кралице?
— Тиел, след като те удари, лорд Данзол спомена нещо, което ме разтревожи.
— О? — Тиел остави писалката и застана пред нея с угрижено изражение. — Съжалявам, кралице. Ако споделите с мен чутото, ще се опитам да разсея притесненията ви.
— Бил е нещо като лакей на Лек, нали?
Тиел примигна.
— Така ли, кралице? Какво ви каза?
— Наясно ли си какво са правили приближените на Лек? Знам, че не обичаш да ти задавам такива въпроси, Тиел, но трябва да разбера какво се е случвало, за да преценя как да помогна на поданиците си.
— Кралице, не обичам да ми задавате такива въпроси, защото не знам отговорите. Наясно сте, че неведнъж съм се опълчвал на крал Лек. Не съм единствен, ала всички предпочитаме да не го обсъждаме. Той обаче изчезваше задълго, кралице, и нямам ни най-малка представа къде ходеше. Разбирах само, че го няма. И другите ви съветници знаят само толкова. Надявам се да ми повярвате и да не ги безпокоите. Руд тъкмо се върна на работа. Знаете, че не е издръжлив.
— Данзол ми каза — излъга Битърблу, — че крадял от хората по заповед на Лек. Същото правели и други лордове. Тоест, има мнозина благородници като Данзол, Тиел, и ограбени граждани, които заслужават обезщетение. Короната им е длъжник. Разплатим ли се, по-лесно ще продължим напред.
— О, скъпа — Тиел облегна длан върху писалището й. — Разбирам… Лорд Данзол не беше с всичкия си.
— Но аз помолих личните си шпиони да проучат въпроса, Тиел — импровизира гладко Битърблу. — Данзол очевидно е казал истината.
— Личните ви шпиони — повтори Тиел. Очите му се премрежиха объркано, после започнаха да се изцъклят празно — толкова бързо, че тя се пресегна да го спре.
— Не, недей… — примоли се на избледняващите искрици разсъдък в погледа му. — Защо правиш така, Тиел? Нуждая се от помощта ти!
Тиел обаче се бе затворил в себе си, онемял и сякаш оглушал.
Все едно оставам в стаята с черупка, помисли си Битърблу. И се случва толкова ненадейно.
— Ще сляза долу да питам другите — каза тя.
Дрезгав глас се изтръгна нейде от дълбините му.
— Почакайте, кралице. Знам отговора. Може ли… да седна, кралице?
— Разбира се!
Той се отпусна тежко на стола. След миг проговори отново.
— Проблемът е амнистията, кралице. Пълната амнистия и невъзможността да докажем безспорно, че крадците са грабили по заповед на Лек, а не за себе си.
— Но нали помилването е основано именно на предположението, че Лек е истинската причина за престъпленията?
— Не, кралице. Обявихме амнистията, понеже признаваме невъзможността да разберем истината за каквото и да било.
Каква потискаща идея.
— Все пак е необходимо жертвите да бъдат обезщетени.
— Не мислите ли, кралице, че ако гражданите искаха обезщетения, щяха да ви кажат?
— Има ли начин?
— Всеки има право да напише писмо до Двора, кралице, а чиновниците четат всяко писмо.
— Но умеят ли да пишат?
Сега очите на Тиел, впити в лицето й, бяха будни и изпълнени със съвършено разбиране.
— След вчерашния спор, кралице, поисках обяснение от Ранмуд за статистиката относно грамотността. За съжаление той призна, че я е поукрасил. Има навик да допуска… оптимистични грешки в докладите си. — Тиел прочисти деликатно гърло. — Благодарение на въпросното качество е безценен агент на Двореца в града. Ала, разбира се, трябва да е откровен с нас. От сега нататък ще бъде. Инструктирах го ясно. И, да, кралице — добави решително съветникът, — достатъчно ваши поданици умеят да пишат. Виждате хартите. Твърдя, че ако искаха обезщетения, щяха да ви уведомят.
— Добре, Тиел, разбирам, но не съм доволна. Нетърпимо е да мисля колко много дължи Дворецът на поданиците си. Все ми е едно дали го искат от мен, или не. Не е справедливо да не им го дам.
Скръстил ръце, Тиел я погледна мълчаливо. Тя се почуди какво означава особената безнадеждност в очите му.
— Тиел, какво има? — попита го почти умолително. — Какво не е наред?
След миг той отговори тихо.
— Разбирам ви, кралице, и се радвам, че се обърнахте към мен. Надявам се винаги да обсъждате първо с мен такива въпроси. Ето какво препоръчвам — пишете на чичо си и го помолете за съвет. Когато дойде, ще обмислим как да постъпим.
Вярно беше, че Рор щеше да знае какво да направи и как най-добре да го направи. Съветът на Тиел не беше лош. Ала Рор щеше да я посети през януари, а сега бе едва септември.
Напишеше ли му писмо обаче, той сигурно щеше да й изпрати предложения, преди да пристигне.
Дъждът валеше приспивно, къпейки стъклените покриви и овалните каменни стени на кулата й. Тя се почуди как ли изглежда сега големият двор, където водата трополеше по стъкления таван, стичаше се по водоскоците и се събираше в голяма тръба, а тя се виеше по-надолу по стената и завършваше с преливник, който изплюваше потока в басейна на фонтана. В такива дни басейнът преливаше върху плочника на двора. Не се губеше никаква вода — струите се оттичаха в шахти към цистерни в подземията и тъмницата.