Битърблу повдигна вежди.
— Не думай.
Чиновникът, заслужил поста си с качества, явно изключващи наблюдателността, потвърди съвсем сериозно информацията и добави:
— Придружава я принц Рафин от Мидлънс, кралице.
— О! Къде е той?
— Тръгна към покоите си, кралице.
— Бан с него ли е? — попита Гидън.
— Да, милорд.
— Сигурно са изморени — каза Гидън на Битърблу, щом чиновникът се отдалечи. — Катса ги е пришпорвала да яздят в дъжда.
Катса и По се опитваха да се удавят и, съдейки по гръмогласния им смях, това ги очароваше неимоверно. Под сводовете и по балконите се бяха насъбрали хора — прислужници, стражи — сочеха и се любуваха на спектакъла.
— Хубава история ще излезе за клюкарската хроника — отбеляза Битърблу.
— Поредната глава от „Героичните приключения на“? — промърмори Гидън.
После я стрелна с усмивка, която се разля чак до красивите му, ала обикновени, еднакво кафяви очи, и Битърблу изведнъж почувства, че не е толкова самотна. Погълната от радостта, за миг бе забравила какво е. Обсебена от По, Катса дори не я беше забелязала.
— Всъщност отивах в ковачницата — обясни Битърблу на Гидън делово, сякаш тепърва ще обикаля много места. — Не съм сигурна обаче къде се намира. Не исках да си призная пред съветниците, разбира се.
— Бил съм там, кралице. В западното крило е, северно от конюшните. Да те упътя ли, или предпочиташ да те придружа?
— Ела с мен.
— Така или иначе спектакълът май приключва — отбеляза лорд Гидън.
И наистина плискането и шумотевицата изглежда утихваха. Катса и По се бяха прегърнали. Трудно бе да се каже дали продължават да се боричкат, или целуването е започнало.
Битърблу се извърна, поруменяла леко от смущение.
— Чакай!
Гласът на Катса перна Битърблу по гърба и я завъртя кръгом. Катса бе изскочила от фонтана и от ръцете на По. Тичаше към нея със светнали сини-зелени очи. От дрехите и косата й се стичаха вади. Долетя до Битърблу и я прегърна. Вдигна я, пусна я, притисна я силно, целуна я по косата. Останала без въздух в обятията на Катса, Битърблу чу дивото, могъщо туптене на сърцето й. Обви я още по-крепко с ръце. Сълзи премрежиха очите й.
После Катса изчезна. Хукна обратно към По.
Докато прекосяваха западното крило към портата, най-близо до ковачницата, Гидън й разказа, че възмездието за кралските кражби било специалитет на Съвета.
— Чувството е прекрасно, кралице — сподели той. — Е, на нас ни се налага да мамим, а и кралете са живи. Но сигурно ще изпиташ същото задоволство.
Застанал до нея, изглеждаше много едър — висок колкото Тиел, но по-широкоплещест.
— На колко си години? — попита безцеремонно тя, решила, че на кралиците им е позволено да любопитстват.
— Миналия месец навърших двайсет и седем — отговори той, явно без да се засяга.
Значи всички бяха връстници — Гидън, По, Катса, Бан и Рафин.
— Откога си приятел на Катса? — попита Битърблу, спомнила си с известно възмущение, че Катса не го поздрави в двора.
— О, ами… — той пресметна наум — от десет-единайсет години. Предложих й услугите си, още щом с Рафин основаха Съвета. Бях я виждал в двореца и преди това, разбира се. Гледах я как тренира.
— В замъка на крал Ранда ли си отрасъл?
— Семейното имение се намира в съседство, кралице. Като малък прекарвах в двореца толкова време, колкото и вкъщи. Покойният ми баща беше близък приятел на Ранда.
— Твоите възгледи са се различавали от неговите?
Погледна я изненадан, а после изсумтя мрачно.
— Не съвсем, кралице.
— Все пак си избрал да служиш на Съвета, а не на Ранда.
— Включих се в Съвета по-скоро запленен от основателката му, отколкото за друго, кралице. Заради лейди Катса и обещанията за приключения. Не се замислях каква е целта. По онова време бях сред най-доверените главорези на Ранда.
Битърблу си спомни, че Гидън не е сред посветените в истината за Дарбата на По. Това ли бе причината? Наистина ли е бил главорез? Ала Гидън бе един от най-близките приятели на По, нали? Как човек, служил на лош крал, успява да се откъсне от него, макар владетелят да е жив?
— Гидън? Сега интересуваш ли се от каузата на Съвета?
Той я погледна в лицето и тя видя отговора, преди да го е чула.
— С все сърце.
Влязоха в сумрачно преддверие, чиито високи, сиви прозорци подрънкваха от дъжда. Двама монсийски стражари охраняваха страничния вход. Битърблу мина през него и се озова на покрита тераса с изглед към поляна с подгизнали антиринуми. Зад цветята имаше ниска каменна сграда, от чиито комини се виеше дим. Мелодичният металически екот в различни октави и ритми подсказваше, че са открили благополучно ковачницата.