— Искрице, по-скоро бих ограбил себе си, отколкото моя принц. Как е майка ти?
Странната, настойчива любезност, с която се осведомяваше за майка й, тази нощ й се стори почти забавна заради разбойническия му вид и щурия галоп по мокрите улици, сякаш търси да блъсне нещо.
— Добре е — отговори Битърблу. — Благодаря — добави, несигурна отначало за какво е признателна. После осъзна, кипнала от срам, че причината е пламенната му вяра в майка й.
На сребърните докове речният вятър ги обсипа с дъждовни капки, пронизващи като иглички кожата им. Подгизналите кораби трепереха със здраво навити и завързани платна. Не бяха толкова високи, колкото изглеждаха в тъмнината. Битърблу знаеше, че не са пригодени да плават в океана, а по реката, пренасяйки от мините и рафинериите на юг тежки товари на север срещу течението на Дел. Нощем обаче сякаш се уголемяваха, надвиснали над кейовете с палуби, върху които се открояваха силуетите на войници. Охраняваха зорко доковете, понеже тук акостираха богатствата на кралството.
_А съкровищницата, където пазят богатствата, е моя_, помисли си Битърблу. _И корабите са мои. Войниците на борда също са мои. Пренасят от мините и рафинериите моите богатства. Всичко е мое, понеже аз съм кралицата. Колко странна мисъл._
— Питам се възможно ли е да се нападне кораб със съкровищата на кралицата — сподели Саф.
Битърблу вирна горделиво брадичка.
— От време на време край рафинериите им налитат пирати… така чувам… Опитите им завършват катастрофално. Катастрофално за пиратите, имам предвид.
— Ясно — каза Саф с леко раздразнение. — Корабите на кралицата разполагат с малки армии, разбира се, а и пиратите не са в безопасност с плячката, докато не избягат в морето. Обзалагам се, че протежението на реката от рафинериите до залива гъмжи от водни патрули. Не е лесно да скриеш пиратски кораб в река.
— От къде знаеш? — разтревожи се ненадейно Битърблу. — Велики морета! Не ми казвай, че си пират! Родителите ти са те оставили на борда на пиратски кораб! Нали! По лицето ти познавам!
— Не, разбира се — възрази той с многострадална въздишка. — Не изглупявай, Искрице. Пиратите убиват, изнасилват и потапят кораби. За такъв ли ме смяташ?
— О, влудявате ме! — сопна се Битърблу. — Когато не крадете и не ви наръгват с ножове, пишете измислени книги или печатате _Лиенид-знае-какво_ в печатницата си! Нищо не ми казвате, а после се сърдите, когато се опитвам да разбера нещо сама.
Саф се отдалечи от доковете и свърна в тъмна непозната уличка. Близо до врата, зад която очевидно се помещаваше стая за истории, се обърна към нея и се усмихна широко В мрака.
— Търсил съм съкровища — рече.
— Съкровища ли?
— Но не съм бил пират и никога няма да бъда, както бих искал да се досетиш, без да е необходимо да ти го казвам, Искрице.
— Какви съкровища?
— Знаеш, че потъват кораби. Поглъщат ги бури, пожари, рифове. Ловците на съкровища се гмуркат на дъното и търсят потънали ценни предмети.
Битърблу се втренчи в насиненото му лице. Гласът му звучеше дружелюбно, дори ласкаво. Обичаше да разговаря с нея. Ала гневът му не изглеждаше уталожен. Нещо твърдо и болезнено прозираше в очите му; държеше ранената си ръка близо до тялото.
Редно би било този моряк, търсач на съкровища, крадец — какъвто и да беше — тази нощ да спи в топло, сухо легло, за да зараснат и раните, и накърненият му дух. Не да краде, да търси съкровища или заради каквото там бе дошъл.
— Звучи опасно — въздъхна тя.
— Да. Но не е незаконно — поясни той. — Хайде, да не протакаме. Днес откраднатото ще ти хареса.
Той отвори вратата и я подкани да влезе сред жълтата светлина, дима, миризмата на тела и плесенясало дърво и гърления дрезгав глас, който притегли Битърблу навътре — глас на разказвач.
По тезгяха и масите в стаята канчета и кофи подрънкваха звънливо в ритъма на падащите капки. Битърблу погледна подозрително тавана и се намести до стената.
Разказвачът, набита жена с дълбок, мелодичен глас, повтаряше една от историите с животни на Лек: за момче в лодка върху замръзнала река и за пъстроцветна хищна птица със сребърни нокти като куки на котва — великолепно, омайващо, злосторно създание. Битърблу мразеше приказката. Помнеше как Лек й я разказваше — същата или подобна. Почти го виждаше, застанал на бара, с превръзка на едното око, а другото — сиво, зорко и втренчено.
В същия момент в ума й изплува ярък образ — ужасните останки от око зад превръзката на Лек.
— Хайде, да тръгваме — подкани я Саф. — Готов съм, Искрице. Да вървим.
Битърблу не го чу. Лек си бе свалил превръзката само веднъж пред нея; обясни й през смях как някакъв кон се вдигнал на задните си крака и го ритнал. Тя видя подутата и поморавяла от кръв очна ябълка и помисли, че алената зеница е кърваво петно, а не разковниче за истината — издайнически знак защо често се чувства толкова мудна, глупава, особено всеки път, когато е с него и иска да му покаже колко добре чете, за да го зарадва.