Саф я улови за китката и я дръпна. Тя се събуди внезапно, понечи да се отскубне от него, но той сграбчи и другата й китка, задържа я в двойната си хватка и просъска:
— Недей да ми се противиш тук, Искрице. Почакай да излезем навън. Хайде!
Кога стаята бе станала толкова препълнена и гореща? Мъж, прокраднал се твърде близо до нея, промърмори с твърде гладък глас:
— Тормози ли те златното човече, момче? Имаш ли нужда от приятел?
Саф се извърна и се озъби на мъжа. Онзи отстъпи назад, вдигнал вежди и ръце да покаже, че се предава, и сега Битърблу се вкопчи в Саф, който се хвърли срещу мъжа. Тя стисна нарочно ранената му ръка, за да му причини болка, да обърне гнева му срещу себе си. Знаеше, че не би я наранил, ала не беше толкова сигурна за всички други в помещението.
— Престани! Да тръгваме! — процеди през зъби тя.
Саф дишаше тежко. Сълзи пълнеха очите му. Беше му причинила по-силна болка, отколкото искаше, но навярно не повече от необходимото. Както и да е, нямаше значение, понеже в крайна сметка излязоха, провирайки се между хората, и изскочиха навън под дъжда.
Саф затича, сби в тясна уличка и приклекна на сушина под навес. Битърблу го последва и застана до него. Той проклинаше кръвожадно и притискаше ръката си към гърдите.
— Извинявай — каза тя, когато потокът от думи най-сетне секна и той задиша дълбоко.
— Искрице — още няколко пъти си пое дълбоко дъх, — какво стана там? Къде се отнесе? Изобщо не ме чуваше.
— Теди беше прав — констатира тя. — Хубаво е, че имаше за кого да се грижиш. И аз бях права. Някой трябваше да се грижи за теб. — После тя чу думите си и тръсна глава да я проясни. — Наистина съжалявам, Саф. Зареях се нанякъде. Историята ме отплесна.
— Е, ще ти покажа нещо, което ще те върне тук — Саф се изправи предпазливо.
— Успя да ограбиш някого ли?
— Искрице, отнема секунди.
Той извади златен диск от джоба на палтото си, задържа го под мъждукащата улична лампа и повдигна капака. Битърблу го хвана за дланта и я нагласи, та да огледа по-ясно това, което мислеше, че вижда: голям джобен часовник с циферблат не с дванайсет, а с петнайсет часа и не с шейсет, а с петдесет минути.
— Ще ми обясниш ли?
— О, това е една от игричките на Лек. Имал бижутерка, която боравела брилянтно с дребни механизми и обичала да се занимава с часовници. Лек я карал да изработва джобни часовници, разделящи денонощието на петнайсет часа, ала избързващи, за да наваксат разликата. Явно му харесвало хората край него да объркват времето и да вярват на глупостите си. „Четиринайсет и половина е, ваше величество, да ви сервирам ли обяда?“. Такива неща.
Думите му й прозвучаха зловещо познато. Не извикаха спомен, нито конкретен образ, а чувството, че винаги е знаела за съществуването на джобните часовници, ала не се е сещала за тях от осем години.
— Имаше извратено чувство за хумор — подхвърли тя.
— Сега са популярни в определени кръгове. Търсят се и струват скъпо — обясни тихо Саф. — Ала са крадени вещи. Лек принуждавал жената да ги изработва безплатно. После я убил, както повечето си дворцови майстори, и заграбил часовниците. След смъртта му се появили на черния пазар. Връщам ги на семейството на жената.
— Точни ли са?
— Да, но се изискват сложни изчисления, за да разбереш колко е наистина часът.
— Да — кимна Битърблу. — Вероятно всичко се превръща в минути. Дванайсет по шест е седемстотин и двайсет, а петнайсет по петдесет е седемстотин и петдесет. Значи седемстотин и двайсет минутното ни полуденонощие се равнява на седемстотин и петдесетминутното. Да видим… Сега часовникът показва два и двайсет и пет. Тоест седемстотин и петдесет, разделено на сто двайсет и пет минути трябва да се равнява на седемстотин и двайсет, делено на нашето време в минути… Седемстотин и двайсет по сто двайсет и пет е… момент… деветдесет хиляди… делено на седемстотин и петдесет… сто и двайсет… което значи… ясно! Сега е два часа след полунощ. Трябва да се прибирам вкъщи.
Саф се разкиска по средата на речитатива. Когато като по даден знак камбаната на далечна часовникова кула удари два пъти, той избухна в смях.
— Аз лично бих предпочела да запаметя кой час на какво съответства — уточни Битърблу.
— Естествено — продължи да се кикоти Саф.
— Защо се смееш?