— Чакайте! Затова ли ме оповръщахте, когато ви спасявах? — сети се Катса. — Пиехте от отварата си, а? Защо някой ще си прави труда да ви убива? — Тя разпери ръце. — Вие сами ще се довършите. Ето, вземи — блъсна толкова силно дървения меч в гърдите на Рафин, че той се закашля. — Трябва да ви подготвя за следващия път, когато някой дотърчи от другия край на света да ви види сметката.
Битърблу бе забравила колко приятно е усещането, когато целите са ясни, различими и физически, а учителят вярва абсолютно в способностите ти, макар да заплиташ сабята в полите си, да се препъваш и да падаш по лице.
— Полите са идиотско изобретение — отбеляза Катса, която винаги носеше панталони и си подстригваше косата късо. После вдигна Битърблу и я изправи на крака толкова бързо, че тя се почуди дали изобщо е лежала в пръстта. — Сигурно са мъжка измишльотина. Нямаш ли практични панталони?
Битърблу използваше единствените си панталони за среднощните бягства. Ето защо в момента те бяха кални и мокри и съхнеха на пода в дрешника й, където се надяваше Хелда да не ги намери. Хрумна й обаче, че сега тренировките са благовидно основание да помоли Хелда за нови панталони.
— Реших, че е добре да тренирам с дрехите, които вероятно ще нося при нападението — импровизира тя.
— Звучи разумно. Удари ли си главата? — попита я Катса, приглаждайки косата й назад.
— Да — излъга Битърблу, та Катса да продължи да я докосва.
— Справяш се добре — похвали я тя. — Имаш бързи рефлекси, винаги си имала. За разлика от този поплювко — добави, извъртайки очи към Рафин, който се дуелираше несръчно с Бан в другия край на залата.
Рафин и Бан далеч не бяха равностойни противници. Бан беше не само по-едър, но и по-бърз и по-силен. Плахият принц държеше тромаво сабята си, все едно му пречи, и сякаш никога не успяваше да предвиди атаката дори когато го предупреждаваха какво ще последва.
— Раф, проблемът е, че не го правиш с желание — констатира Катса. — Трябва да измислим как да подсилим решимостта ти да се защитаваш. Защо не си представиш, че се опитва да смаже любимото ти лековито растение?
— Рядката синя шафранка — предложи Бан.
— Да, представи си, че напада шафранката ти — насъска го Катса.
— Бан никога не би посегнал на рядката ми синя шафранка — поклати глава Рафин. — Идеята е абсурдна.
— Представи си, че не е Бан, а баща ти — предложи Катса.
Това оказа известно въздействие, ако не върху бързината на Рафин, то поне върху ентусиазма му. Битърблу се съсредоточи върху своите упражнения. Успокоена от шумотевицата на ползотворната работа край нея, тя си позволи да освободи ума си от всичко. Никакви спомени, никакви въпроси, никакъв Саф. Само сабята, ножницата, движението и въздухът.
По въпроса за обезщетенията написа кодирано писмо до Рор и го повери на Тиел, който го отнесе сериозно върху писалището си. Трудно бе да се предвиди колко ще пътува посланието й до града на Рор. Зависеше с какъв кораб ще отплава и какво ще е времето. При идеални условия отговорът щеше да пристигне след два месеца — в началото на ноември.
Междувременно предстоеше да разреши проблема с Айвън в Източния град. Нямаше как да твърди, че и за него е научила от шпионите си, понеже щеше да предизвика съмнения. Ако обаче се разхождаше из двореца всеки ден, щеше да се престори убедително, че е подочула разговори. Основателно щеше да претендира за по-добра осведоменост във всяко отношение.
— Тиел, дали е възможно ежедневно да ми възлагаш по една задача извън кулата? Дори да е само за минути?
— Неспокойна ли сте, кралице — попита я загрижено Тиел.
Да, беше неспокойна, разсеяна и далеч от тук — в дъждовна уличка под мъждукаща лампа, с момче. Смутена, тя докосна поаленелия си врат.
— Да. И не искам да спорим всеки път, Тиел. Ако не започна да върша друго, освен да разлиствам хартия, ще полудея.
— Както знаете, кралице, времето не стига. Руд обаче спомена, че днес има процес за убийство — добави великодушно Тиел, забелязал разочарованото й изражение. — Отидете в съдебната зала, а за утре ще измислим нещо полезно.
Обвиняемият, известен с особеното си поведение, трепереше и излъчваше телесна миризма, която Битърблу се преструваше, че не забелязва. Беше наръгал смъртоносно напълно непознат човек, посред бял ден и без обяснима причина. Просто… почувствал необходимост да го направи. Понеже не отрече обвинението, го осъдиха единодушно.
— Винаги ли екзекутират убийците? — попита Битърблу съдия Куол, седнал вдясно от нея.
— Да, кралице.
Битърблу проследи с поглед как стражите отвеждат треперещия мъж, стъписана от краткостта на процеса. Толкова набързо, с толкова оскъдни сведения обричаха някого на смърт.