А и едва ли имаше значение. Битърблу не можеше да се оплаче от прилежанието на съветниците си. Напротив — бяха твърде продуктивни. Документите, трупащи се ежедневно и ежечасно върху писалището й, го доказваха: данъци, съдебни решения, присъди за изпращане в затвора, въвеждане на закони, привилегироване на градове. Листове, листове, докато пръстите й замирисваха на хартия, очите й се просълзяваха при вида на хартия, а понякога главата й бумтеше.
— Дини — промърмори Битърблу към плота на писалището.
— Кралице? — повдигна вежди Тиел.
Битърблу разтърка тежките плитки, увити около главата й, и се изправи.
— Не знаех, че в града има бостани с дини, Тиел. Има ли начин да ги видя при следващата ежегодна обиколка?
— Смятаме следващата ви обиколка да съвпадне с посещението на чичо ви през зимата, кралице. Не съм експерт по дините, но не вярвам да са особено впечатляваща гледка през януари.
— Тогава да отида ли на обиколка сега?
— Кралице, средата на август е. Как смятате, че ще намерите време за това през август?
Небето около кулата бе придобило цвят на зряла диня. Високият часовник до стената отмерваше минутите от вечерта, а през стъкления таван над нея нахлуваше помръкнал, пурпурен светлик. Изгря звезда.
— О, Тиел — въздъхна Битърблу. — Кога ще си вървиш?
— Тръгвам си, кралице, но първо искам да обсъдим въпроса за брака ви.
— Не.
— На осемнайсет сте, кралице, и нямате наследник. Неколцина от шестимата крале имат неженени синове, сред тях и двама ваши братовчеди…
— Тиел, започнеш ли отново да изброяваш принцове, ще те замеря с мастилницата. Ако се осмелиш дори да прошепнеш имената на братовчедите ми…
— Кралице — прекъсна я невъзмутимо Тиел, — не искам да ви разстройвам, но не бива да си затваряме очите пред действителността. Посланическите посещения на братовчед ви Скай затвърдиха възцарилото се помежду ви разбирателство. Когато дойде през зимата, крал Рор вероятно ще доведе принц Скай. Налага се дотогава да обсъдим въпроса.
— Няма да го обсъдим. Няма нищо за обсъждане. — Битърблу стисна силно писалката.
— Напротив — възрази твърдо Тиел.
При по-внимателно вглеждане Битърблу различаваше белезите от заздравели рани по скулите на Тиел.
— Бих искала да обсъдим друго — предложи тя. — Помниш ли как веднъж дойде в покоите на мама и каза на татко нещо, което го разгневи? Той те отведе надолу през скритата врата. Какво ти направи там?
Все едно духна свещ. Тиел застина пред нея — висок, с изпито лице, смутен. Постепенно дори смущението избледня и светлината в очите му угасна. Той приглади безупречната си риза, втренчи се надолу и пак я подръпна, сякаш спретнатостта бе най-важното в момента. После се поклони веднъж и безмълвно излезе от стаята.
Останала сама, Битърблу заразлиства документи. Подписваше се и кихаше от прахоляка; опитваше се — и не успяваше — да надмогне лекия срам. Направи го нарочно. Знаеше отлично, че той няма да понесе въпроса. Всъщност почти всички, които работеха в кабинета й — от съветниците до министрите, писарите и личната й стража — а някога бяха служили на Лек, се сгърчваха вътрешно или рухваха при споменаването на предишния им господар. Когато някой стигнеше твърде далеч, тя винаги прибягваше до това оръжие, понеже единствено то работеше. Надяваше се разговорите за брака й да се отложат за известно време.
Праволинейните й съветници понякога забравяха за съществуването й. Ето защо се плашеше от разискването за брака. Темите, подхванати просто на думи помежду им, ненадейно се превръщаха в неизбежна реалност, преди тя да е успяла да ги разбере и да си състави мнение. Така се случи със закона за амнистията за всички престъпления, извършени по времето на Лек. Така беше и с хартата, позволяваща на градовете да се освобождават от господството на лордовете и да се самоуправляват. Така стана и с предложението — само предложение! — да се блокира достъпа до някогашните покои на Лек, да се разрушат клетките на животните му в задната градина и да се изгорят вещите му.
Тя не се противопостави на въпросните мерки и не съжаляваше, задето ги е одобрила, след като суетнята се уталожи и тя осъзна, че наистина ги приема. Измъчваше се обаче, че не знае какво мисли, нуждаеше се от повече време от тях, невинаги съумяваше да препусне напред като тях и се ядосваше, когато погледнеше назад и проумееше, че е допуснала да я пришпорват.