Битърблу се беше питала неведнъж за тях двамата. Приятно бе нещо в света й да се изясни. Особено щом е хубаво нещо.
— Тиел, помниш ли лудия инженер с дините? — попита тя в кабинета си по-късно сутринта.
— Айвън ли, кралице?
— Да, Айвън. Вчера, на връщане от процеса за убийството, подочух разговор, който ме притесни. Очевидно Айвън отговаря за обновяването на Източния град, но прави налудничави, безполезни неща. Някой ще провери ли? Останах с впечатление, че има опасност сградите да рухнат и прочее.
— О… — Тиел седна на най-близкия стол и разтърка разсеяно чело.
— Добре ли си, Тиел?
— Простете, кралице. Чувствам се отлично. Проблемът с Айвън е ужасно недоглеждане от наша страна. Веднага ще се погрижим.
— Благодаря — тя го погледна колебливо. — Къде ще ходя днес? Пак в съда ли? Или ще се впусна в ново приключение?
— Днес няма нищо интересно в съда, кралице. Нека помисля каква друга задача извън кабинета да ви предложа…
— Не е необходимо, Тиел.
— О? Да не би да изгубихте пътешественическата си страст, кралице? — попита обнадеждено той.
— Не. — Тя стана. — Отивам в библиотеката.
Обичайният начин за влизане в библиотеката бе през северния вестибюл на големия двор, който водеше право до вратите й. В първата зала имаше стълби към галерии с парапети, свързани с мостове. Безчет високи рафтове с книги прорязваха светлината, струяща през прозорците като тъмни дървесни стволове. В слънчевите снопове, нахлуващи през високите прозорци, танцуваха прашинки. Както предишната нощ, доловила познато чувство, Битърблу се завъртя в кръг, опитвайки си да си спомни.
Защо толкова отдавна не бе идвала тук? Кога спря да чете, ако не броим хартите и докладите, прекосяващи писалището й? Когато стана кралица и съветниците поеха грижата за образованието й ли?
Мина край бюрото на Дийт, покрито с листове и една спяща котка — най-кльощавото, най-окаяното създание, което Битърблу бе виждала. То вдигна посивялата си глава и й изсъска.
— С Дийт сигурно се спогаждате чудесно — предположи Битърблу.
Множеството стъпала — по едно-две тук-там — изглежда представляваха част от интериора на библиотеката. Колкото по-навътре влизаше, по толкова повече стълби се катереше или спускаше. Сред дълбините на рафтовете пейзажът ставаше по-тъмен и по-прашен. Накрая се наложи да се върне и да вземе фенер от стената, за да осветява пътя. Стигна до ниша, където мъждукащи лампи стърчаха от стените върху дълги подпори. Вдигна ръка и прокара пръст по резбования ръб на дървения рафт до нея. После осъзна, че дърворезбата всъщност е любопитно оформен надпис с едри, разлети букви: „Истории и открития в Монсийския Изток“.
— Кралице? — проговори някой зад нея.
Беше се замислила за стаите за истории, където разказваха за странни планински създания. Озъбеното лице на библиотекаря й я върна безцеремонно в действителността.
— Дийт…
— Да ви помогна ли да намерите каквото търсите, кралице? — предложи Дийт с осезаемо неуслужлив тон.
Битърблу се взря в очите му — зелено и пурпурно — мятащи враждебни искри.
— Неотдавна видях тук книга, която си спомних, че съм чела като малка — обясни тя.
— Не се учудвам, кралице. Насърчаваха ви да посещавате често библиотеката — и баща ви, и майка ви.
— Така ли? Дийт, откакто съм се родила ли отговаряш за библиотеката?
— От петдесет години се грижа за библиотеката, кралице.
— Има ли книги, разказващи за управлението на Лек?
— Нито една. Доколкото знам, Лек не пазеше архиви.
— Добре тогава. Да се съсредоточим върху последните осемнайсет години. На колко бях, когато започнах да идвам тук?
— На около три, кралице — изсумтя Дийт.
— И какви книги четях?
— Главно баща ви насочваше интересите ви, кралице. Избираше ви всякакви книги. Истории, написани от него, истории от други автори, дневници на монсийски изследователи, наръчници за монсийското изкуство. Някои държеше да прочетете непременно. Струваше ми доста усилия да ги намеря. Или той ги пишеше сам.
Думите му блещукаха като светлинки, които й убягват на косъм.
— Дийт, помниш ли точно заглавията?
Той започна да бърше с носна кърпичка праха по книгите на рафта пред него.
— Кралице, в състояние съм да ги изброя в реда, по който ги прочитахте, и да ви издекламирам съдържанието дума по дума.
— Не, Дийт. Искам да ги прочета отново — реши Битърблу. — Донеси ми онези, които е настоявал непременно да прочета, в реда, по който съм ги чела.