Навярно щеше да открие липсващите парченца от мозайката, започвайки от себе си.
През следващите няколко дни Битърблу четеше във всеки свободен момент и като будуваше до късно нощем, крадейки от съня си, успя да прегледа немалко книги, в които илюстрациите бяха повече от думите. Много от тях се вкопчваха в нея, докато разлистваше страниците, и се настаняваха в ума й по смътно познат начин, сякаш се чувстват удобно там, защото помнят как са идвали преди. Случеше ли се така, тя запазваше книгата в дневната си, вместо да я връща в библиотеката. Имаше две-три неразгадаеми като „Книгата с истински неща“. Повечето бяха образователни. Едната описваше с прости думи, изписани върху дебели кремави листове всяко от седемте кралства. Имаше цветна илюстрация на лиенидски кораб, яхнал вълна, нарисуван от птичия поглед на моряк върху платната — всички моряци на палубата под него имаха пръстени по ръцете и обеци на ушите, изобразени с най-микроскопичната четчица на света и с боя от истинско злато. Битърблу си спомни как като малка я препрочиташе отново и отново и колко я запленяваше рисунката.
Освен ако не я свързваше с пътешествието си на лиенидския кораб и с бягството от Лек, тя сякаш досягаше нещо уютно у нея. Колко потискащо бе да усеща близост, ала да е неспособна да открие къде се корени чувството. На всекиго ли се случваше, или бе специално наследство от Лек? Битърблу изгледа с присвити очи празните рафтове по стените на стаята, сигурна, че когато тук живееше майка й, те не бяха празни. Какви книги държеше Ашен там и къде бяха сега?
Цяла седмица библиотеката служеше на Битърблу като извинение да излиза от кабинета, понеже Руд нямаше интересни случаи в съдебната зала, а тя не искаше да инспектира дренажите с Ранмуд, да разглежда помещението, където Дарби складира документите, и прочее задачи, предложени й от Тиел.
На четвъртия ден влезе в библиотеката и свари котката да стои на стража пред входа. Създанието оголи зъби и дрипавата козина щръкна по гърба му, осеян със смесица от петна и ивици, които някак не подхождаха на тялото му. Все едно носеше палто с неточен размер.
— Библиотеката е моя — тропна с крак Битърблу.
Котката побягна уплашено.
— Имаш симпатична котка — каза Битърблу на Дийт, когато стигна до писалището му.
Дийт й протегна книга, стиснал я с два пръста, все едно вони.
— Какво е това? — попита Битърблу.
— Следващото четиво от опреснителното ви начинание, кралице. Истории, написани от вашия баща, краля.
След мимолетно колебание тя взе книгата. Излезе от библиотеката, неволно носейки я по същия начин, на известно разстояние от тялото си, а после я остави в най-далечния край на масата в дневната.
Успяваше да я поглъща на съвсем малки порции. Причиняваше й кошмари и се наложи да спре да я чете в леглото. За разлика от другите книги никога не я държеше върху нощната си масичка. Почеркът му с едри, леко килнати букви, й беше толкова познат, че сънуваше как всяка прочетена от нея дума е написана със същия почерк. Сънуваше и как вените й посиняват под кожата, издуват се и се извиват, оформяйки почерка му. Сънува и друго — Лек, надвесен като огромна стена над страниците, пише мятащи се и гърчещи се букви, ала опиташе ли се да ги прочете, се оказваше, че не са никакви букви. Този сън бе повече от сън — беше спомен. Веднъж Битърблу хвърли в огъня странните заврънкулки на баща си.
Лек разказваше обичайните фантасмагории — пъстроцветни летящи чудовища се разкъсват едно друго; пъстроцветни чудовища в клетки пищят кръвожадно. Някои истории обаче бяха истински. Беше писал за Катса! За счупени вратове и ръце, за отсечени пръсти; за братовчеда, който Катса бе убила неволно като малка. Историците описваха с нескрито благоговение способностите й. Битърблу потрепери при мисълта какво страхопочитание е изпитвал баща й към нещата, от които Катса толкова се срамуваше.
Имаше история и за жена с невероятна червено-златна розова коса; контролирала хората с отровното си съзнание и живеела самотно заради ненавистната си сила. Битърблу усети, че става дума за жената от гоблена в библиотеката, жената в бяло. В очите й обаче нямаше злост и ненавист. Успокояваха я, когато ги съзерцаваше. Или Лек я бе описал погрешно на художника, или той нарочно я бе променил.
Когато си лягаше вечер, понякога Битърблу се утешаваше с другия сън, който бе сънувала в къщата на Теди и Саф — тя е бебе в майчината прегръдка.
* * *
Едва след цяла седмица четене отново излезе в града. Опитваше се с книгите да прогони Саф от мислите си. Не успя. Двоумеше се за нещо, изпълващо я със смътна тревога, ала не бе сигурна какво е.
Върна се в печатницата не защото взе решение, а просто не се стърпя. Задушаваше се в стаята нощ след нощ, терзаеше се, задето не усеща досега на тъмните улици, а и Теди й липсваше.