Когато пристигна, Тилда работеше до пресата. Саф бе излязъл и я жегна леко разочарование. В задната стая Брен помагаше на Теди да изсърба купа с бульон. Битърблу забеляза колко блажено й се усмихва, когато обира капките от брадичката му. Почуди се какви чувства таи Теди към сестрата на Саф и дали тя ги споделя.
Брен проявяваше добросърдечна неотстъпчивост по отношение на вечерята.
— Ще изядеш всичко — заяви тя, когато Теди се размърда, завъздиша и извърна лице от супата — трябва да се обръснеш — отбеляза после. — С брадата приличаш на труп.
Не особено романтични думи, но Теди се усмихна широко. Брен също се усмихна, стана и го целуна по челото. После отиде в печатницата при Тилда и ги остави сами.
— Теди, преди ми каза, че пишеш книга с думи и книга с истини. Бих искала да прочета книгата с истини.
Теди се усмихна отново.
— Истините са опасни.
— Защо тогава ги записваш в книга?
— За да ги уловя между страниците и да не изчезнат — обясни Теди.
— Щом са опасни, не е ли по-добре да изчезнат?
— Изчезнат ли истините, оставят празни пространства, и те също са опасни.
— Твърде поетично се изразяваш, Теди — въздъхна Битърблу.
— Ще ти отговоря по-просто — кимна той. — Няма как да ти дам да прочетеш книгата ми с истини, защото още не съм я написал. Засега е само в главата ми.
— Ще ми обясниш ли поне какво представляват истините? За Лек ли се отнасят? Знаеш ли какво е направил с всички похитени хора?
— Искрице, мисля, че единствено похитените знаят. А тях ги няма — отвърна Теди.
В магазина се надигнаха гласове. Вратата се отвори, изпълни стаята със светлина и Саф влезе вътре.
— О, чудесно! — втренчи се в масичката до леглото. — Натъпка те с опиати и започна да те разпитва, нали?
— Наистина донесох лекарства. — Битърблу бръкна в джоба на пелерината. — Да облекчат болката ти.
— Или като подкуп? — предположи Саф и изчезна в малката ниша, която служеше за кухня. — Изгладнял съм като вълк — извика той и последва шумно дрънчене.
След миг подаде глава и помоли съвсем искрено:
— Искрице, благодари на Мадлен. Предай й, че не бива да отказва да й плащаме. Няма да се разорим.
Битърблу вдигна показалец пред устните си. Теди спеше.
По-късно Битърблу седеше до масата със Саф и го гледаше как маже сирене върху хляб.
— Дай на мен — протегна ръка, забелязала как стиска зъби.
— Ще се справя — поклати глава той.
— Аз също. И няма да ме боли.
Освен това беше начин да ангажира ръцете и ума си с нещо. Твърде много й харесваше Саф, седнал пред нея, насинен и дъвчещ. Харесваше й твърде много да е в тази стая и да му се доверява и същевременно да не му се доверява, готова да го излъже, ала и да му каже истината. Чувствата й не бяха разумни.
— Гложди ме любопитство какво печатат Брен и Тилда всяка нощ и защо не бива да го виждам.
Той й протегна ръка.
— Какво? — попита подозрително тя.
— Подай ми ръка.
— Защо?
— Искрице, страхуваш се да не те ухапя ли?
Дланта му бе широка и мазолеста като всяка моряшка ръка, която бе виждала. Носеше пръстен на всички пръсти не красиви и тежки като на По, не благороднически накити, но все пак от истинско лиенидско злато като обеците на ушите му. Лиенидите не се скъпяха в това отношение. Бе протегнал очаквателно ранената си ръка и сигурно го болеше.
Тя му подаде своята. Той я улови с двете си длани и я огледа извънредно старателно, прокарвайки върха на палеца си по всичките й пръсти, по кокалчетата, по ноктите й. Бе свел луничавото си лице и тя се почувства уловена натясно между горещината на дъха му и горещината на кожата му. Вече не искаше да отдръпне ръка. Той обаче се изправи и я пусна.
— Какво ти щукна? — тя съумя някак да вмъкне сарказъм във въпроса.
Той се ухили.
— Имаш мастило под ноктите, пекарке, а не брашно. Дланта ти мирише на мастило. Лоша работа! Ако миришеше на брашно, щях да ти кажа какво печатаме.
— Лъжите ти обикновено не са толкова очевидни — изсумтя тя.
— Искрице, не те лъжа.
— Нима? Никога нямаше да ми кажеш какво печатате.
— А твоята ръка никога не мирише на брашно — усмихна се той.
— Не, разбира се, понеже съм месила хляб преди двайсет часа!
— От какво се прави хлябът, Искрице?
— Каква е Дарбата ти? — отвърна на удара с удар Битърблу.
— О, сега накърняваш чувствата ми — провлече той, без да изглежда ни най-малко посърнал. — Казах го вече и ще повторя — не те лъжа!
— Това не значи, че ми казваш истината.