Той се облегна удобно назад, усмихна се, сви ранената си ръка пред гърдите и задъвка нов залък хляб.
— Защо криеш за кого работиш?
— Защо криеш кой нападна Теди?
— Кажи ми за кого работиш, Искрице.
Битърблу внезапно се натъжи и отчая от всички недомлъвки и неудържимо й се прииска да преодолее своенравието, с което заобикаляше въпросите й.
— Работя за себе си, Саф. Работя сама. Интересува ме истината и имам влиятелни приятели и възможности. Не ти вярвам, но няма значение. Не мисля, че постъпките ти са причина да враждуваме. Искам да разбера какво знаеш. Ако споделяш с мен, ще ти помогна. Ще си сътрудничим.
— Обиждаш ме, ако смяташ, че ще приема толкова смътно предложение.
— Ще ти донеса доказателство — обеща Битърблу; нямаше представа какво има предвид, ала отчаяно вярваше, че ще го измисли. — Ще те убедя, че съм в състояние да ти помогна. А и вече съм ти помагала, нали?
— Не допускам да работиш сама, но, мътните го взели, не се сещам за кого работиш. Замесена ли е майка ти? Знае ли, че излизаш нощем?
Битърблу се замисли как да отговори.
— Ако знаеше, не съм сигурна как щеше да го приеме — отрони най-сетне с нотка на отчаяние.
За миг меките и ясни пурпурни очи на Сапфайър се втренчиха съсредоточено в нея. Тя срещна погледа му, а после отвърна глава, обзета от желание да не е толкова податлива пред хора, които изглеждаха някак по-живи, по-дишащи, по-пламенни от други.
— Дали ако доказателството ти ни убеди да ти вярваме, с теб ще започнем да разговаряме по-прямо? — почуди се Саф.
Битърблу се усмихна.
Саф грабна още едно парче хляб, скочи на крака и кимна към вратата на печатницата.
— Ще те изпратя до вкъщи.
— Няма нужда.
— Приеми го като отплата за лекарствата, Искрице — залюля се на пети той. — Ще те заведа невредима при майка ти.
Жизнеността и думите му твърде често извикваха в съзнанието й представи за желаното, което не може да има. Нямаше как да отхвърли предложението му.
С дълбоко облекчение остави историите на Лек и премина към дневниците на Грела — древния монсийски изследовател. Книгата бе озаглавена „Тежката експедиция на Грела до извора на ХХХХХ“. Името на реката — Дел, както подсказваше контекста — бе заличено навсякъде. Странно.
Един ден в средата на септември тя влезе в библиотеката и видя Дийт да пише, седнал зад писалището си. Свита до лакътя му, котката я изпепели с очи. Битърблу спря пред тях и Дийт побутна нещо към нея, без да вдига глава.
— Следващата книга? — предположи тя.
— Какво друго, кралице?
Попита, защото свитъкът й заприлича по-скоро на купчина листове, увити в груба кожа и завързани с връв. После забеляза картончето, пъхнато под кожената връв: „Книга за шифрите“.
— О! Помня я! — Косъмчетата по тялото на Битърблу внезапно настръхнаха. — Татко наистина ли ми я е давал?
— Не, кралице. Реших, че ще ви е приятно да прочетете книга, избрана за вас от майка ви.
— Да! — Битърблу развърза връвта. — Помня как я четяхме с мама. „Така ще заострим ума си“, казваше. Но… — Битърблу прелисти объркано изписаните на ръка страници. — Не четяхме от тази книга. Онази имаше тъмна корица и беше напечатана. Какво е това? Не познавам почерка?
— Моят е, кралице — обясни Дийт, продължавайки да пише.
— Защо? Ти ли си авторът?
— Не.
— Тогава защо…
— Пренаписвам на ръка книгите, които Лек изгори, кралице.
Нещо заседна в гърлото на Битърблу.
— Лек е изгарял книги?
— Да, кралице.
— От дворцовата библиотека?
— Да. И от други библиотеки, включително частни. Решеше ли да унищожи книга, издирваше всички екземпляри.
— Какви книги?
— Различни. Исторически, медицински, философия на монархията…
— Изгарял е медицински книги?
— Няколко, кралице. И книги за монсийските традиции.
— Като погребването на мъртвите?
Дийт успя да съчетае кимване с намръщване, обагряйки съгласието с порядъчно количество несъгласие.
— Да, кралице.
— И книгите за шифрите, които четях с мама?
— Така изглежда, кралице.
— Колко книги?
— Колко книги какво, кралице?
— Колко книги унищожи!
— Четири хиляди трийсет и едно уникални заглавия, кралице — изрецитира Дийт. — Десетки хиляди отделни екземпляри.
— Небеса! — дъхът на Битърблу секна. — И колко си успял да пренапишеш?
— Двеста четирийсет и пет, кралице, през последните осем години.
Двеста четирийсет и пет от четири хиляди трийсет и една? Пресметна — малко над шест процента; около трийсет книги годишно. Дийт явно възстановяваше цяла книга на ръка — повече от една книга дори — за две седмици. Гигантски подвиг, ала абсурден — нуждаеше се от помощ, от печатари с деветдесет преси. Ако им рецитираше по десет книги наведнъж, по една страница на словослагател или по едно изречение… Колко бързо работеха печатарите? За колко време Брен или Тилда успяваха да отпечатат по няколко екземпляра и да преминат на следващата страница? И… о, това я ужаси! Ами ако Дийт се разболее? Ако умре? Три хиляди седемстотин осемдесет и шест книги съществуваха единствено и само в Даровития ум на този човек. Достатъчно ли спи? Добре ли се храни? На колко години е? С тази бързина начинанието щеше да му отнеме… над сто и двайсет години!