Дийт проговори отново. С усилие на волята тя насочи вниманието си към него.
— Освен унищожените книги Лек ме принуди да променя хиляда четиристотин и четирийсет и пет заглавия, кралице — обясни библиотекарят. — Отстранявах или замествах всички думи, изречения, пасажи, сторили му с неуместни. Поправката на грешките ще почака, докато приключа настоящото си, по-спешно занимание.
— Разбира се — кимна Битърблу.
Почти не чуваше, обсебена от убеждението, че най-важните книги в кралството, които неотложно ще прочете, са двеста четиридесет и петте, пренаписани от Дийт; двеста четиридесет и пет книги, разтърсили толкова дълбоко Лек, че е решил да ги унищожи. Сигурно защото са съдържали истини. Няма значение за какво. На всяка цена щеше да ги прочете.
— „Тежката експедиция на Грела до извора на ХХХХХ“ — добави тя, внезапно проумяла. — Лек те е принудил да задраскаш Дел навсякъде.
— Не, кралице. Задрасках думата „Сребърна“.
— Сребърна ли? Но книгата е за река Дел. Познах географията.
— Истинското име на река Дел е река Сребърна, кралице — уведоми я Дийт.
Битърблу го зяпна учудено.
— Но всички я наричат Дел!
— Да. Благодарение на Лек почти всички я наричат така. Грешат.
Тя облегна длани върху писалището, твърде зашеметена да остане права без опора.
— Дийт — отрони със затворени очи.
— Да, кралице — подразни се той.
— Знаеш ли нишата, където се намират гобленът с червенокосата жена и детето — замък?
— Разбира се, кралице.
— Искам да сложат там маса и върху нея да струпаш пренаписаните книги. Ще ги прочета и това ще е работното ми място.
Битърблу излезе от библиотеката, притиснала до гърдите си ръкописа за шифрите, сякаш не е съвсем веществен. Все едно, ако не го прегръща здраво, ще изчезне.
14.
В „Книга за шифрите“ имаше малко информация, която вече да не й е известна. Не беше сигурна дали защото я е чела, или просто защото различните видове шифри бяха част от ежедневието й. Личната й кореспонденция с Рор, Скай, с приятелите й от Съвета, дори с Хелда бе кодирана. Боравеше лесно с шифри.
Книгата разглеждаше историята на шифрите, изобретени преди векове от секретаря на сундерския крал, който един ден установил, че уникалните фигури от дърворезбата по стенната ламперия наброяват двайсет и осем, колкото били буквите от азбуката по онова време. Така на света се появил първият прост заместващ шифър — всяка фигура символизирала буква от азбуката. Системата работела успешно, докато някой не забелязал как кралският секретар се взира в стената и пише. Следваше идеята за разбърканата азбука — тя заменя истинската и изисква ключ за дешифриране. Битърблу използваше този метод с Хелда. Например ключът „СОЛЕН КАРАМЕЛ“. Първо, от него се отстраняваха повтарящите се букви — тоест, оставаше „СОЛЕНКРМ“. Второ, буквите от азбуката продължаваха от мястото, където свършваше ключът, като се прескачаха вече използваните букви и се започваше от А, след като се стигне до Я. Получената азбука: С, О, Л, Е, Н, К, Р, М, П, Т, У, Ф, Х, Ц, Ч, Ш, Щ, Ъ, Ь, Ю, Я, А, Б, В, Г, Д, Ж, З, И, Й се използваше за написването на кодираното съобщение.
Тайното послание: „Пристигна писмо от лейди Катса“ изглеждаше така: „Чшмщъмехс чмщфц цъ укпнм тсъщс.
Шифърът на Битърблу в писмата й до Рор започваше със същото условие, но действаше на няколко нива едновременно и използваше няколко азбуки в едно и също послание, като броят и редът им зависеха от променлива серия от ключове. В шифрованите си послания до Битърблу Скай вмъкваше ключовете така, че само тя да го разбере.
Битърблу бе поразена — до дъното на душата си — от Дарбата на Дийт. За пръв път осъзнаваше на какво е способен библиотекарят. Държеше го в ръцете си — възстановена книга, описваща дванайсетина различни видове шифри, илюстрирани с примери, повечето от които изглеждаха безсмислен низ от написани напосоки букви. Разбира ли всичко, което чете? Или запомня само външния вид на символите и как са разположени върху страницата?
В „Книга за шифрите“ нямаше кой знае какво за разучаване. И все пак тя четеше всеки ред, обмисляше го и се опитваше да съживи спомена как седи пред огъня с Ашен и разлиства книгата.