— Счупено огледало — отвърна безизразно Тиел.
— Оставена без грижи, такава рана влече сериозни последствия — прецени Руд.
— Въпросната рана е свръх обгрижена — успокои го Тиел. — А сега ме извинете. Чака ме много работа.
— Тиел — обади се бързо Битърблу, чудейки се как да задържи вниманието му. Дали въпрос за името на реката ще подобри положението, или ще го влоши. — Името на река…
Взря се за миг в него, търсейки пролука в крепостта на лицето му, в стоманените ровове на очите му. Намери само необяснима, съкровена злочестина. Руд сложи длан върху рамото на Тиел и зацъка с език. Тиел се отърси от ръката му и застана до писалището си. Битърблу забеляза, че накуцва.
— Тиел? — реши да го попита друго.
— Да, кралице? — прошепна Тиел с гръб към нея.
— Знаеш ли от какво се прави хлябът?
След миг Тиел се обърна към нея.
— Мая, кралице, за да бухне — подхвана. — Брашното е основната съставка, мисля. Вода или мляко — продължи, набрал увереност. — Сол вероятно? Да ви намеря ли рецепта, кралице?
— Да, Тиел, ако обичаш.
Тиел тръгна да търси рецепта за хляб — нелепа задача за главен съветник на кралицата. Докато го наблюдаваше как изкуцуква през вратата, тя видя, че косата му е оредяла на темето. За пръв път го забелязваше и й се стори непоносимо. Помнеше Тиел с тъмна коса. Помнеше го самонадеян и уверен; помнеше го и съсипан и разплакан, объркан, окървавен на пода в стаята на майка й. Помнеше го по много начини, ала никога не бе мислила за него като за остаряващ мъж.
После тя се запъти към библиотеката, първо обаче спря в покоите си. Измъкна списъка със загадки от странната илюстрована книга, препрочете го, свъсила вежди, и предположи, че списъкът също е вид шифър, защото всяка част от него има значение, но още не го е разкрила. Борейки се с напиращите сълзи, усетила колко й е дотегнало от тревогите, а и от чудатостите и лъжите на хората, написа „ПРОКЛЯТИЕ“ с големи букви в долния край на листа — заключение, обобщаващо недоволството й от положението. Представи си колко благословено лесно щеше да е, ако списъкът наистина бе шифър, а „проклятие“ — ключ за разгадаването му.
По, помисли си, устремена към библиотеката и въоръжена със списъка. Тук ли си? Имам въпроси към теб.
В библиотеката писалището на Дийт беше празно, ако не броим котката, свита на кълбо, с изпъкнали гръбначни прешлени — остри и видими до един. Битърблу я заобиколи отдалеч. Защура се от стая в стая, докато най-сетне откри Дийт, застанал между два реда рафтове. Използваше празната полица пред него за плот и пишеше яростно. Запълваше страница след страница. Стигна до края на една, вдигна я, развя я да изсуши мастилото и я остави настрани, вече подхванал следващата. Битърблу се удиви с каква бързина пише. Дийт стигна края на страницата и веднага започна друга. Изписа и нея, взе нова, ала внезапно изпусна писалката, изправи се със затворени очи и заразтрива ръката си.
Битърблу прочисти гърло. Дийт подскочи и впи в нея ококорените си разноцветни очи.
— А, кралице… — сви устни като човек, забелязал дупка в ябълката, който констатира: „А, червеи“.
— Дийт, имам списък с въпроси — Битърблу размаха листа пред него. — Искам да разбера дали ти, като мой библиотекар, знаеш отговорите или как да ги открия.
По лицето на Дийт се изписа отвратено изражение, сякаш го отклонява от истинската му работа. Разтърка пак ръка и тя си пожела мълком схванатите мускули да го стягат като менгеме. Накрая той се пресегна без предупреждение и грабна листа.
— Хей! — стресна се Битърблу. — Върни ми го!
Той го погледна отпред и отзад и й го подаде, без дори да вдига очи, втренчени в празното пространство. Сбърчи замислено чело и Битърблу си спомни с тревога, че прочете ли нещо, Дийт го запомня завинаги. Тя препрочете двете страници отново, опитвайки се да прецени щетите.
— Немалко въпроси, кралице, са доста общи — отбеляза Дийт, продължавайки да се взира във въздуха. — Например „Защо всички са шантави?“. И въпросът защо навсякъде се натъквате на липсващи части от…
— Дойдох да те попитам друго — прекъсна го сприхаво Битърблу. — Дали знаеш какво е правел Лек и кой ме лъже?
— Колкото до въпроса за причините да откраднеш водоливник, кралице — продължи Дийт, — престъпността е естествено проявление на човешката природа. Всички сме отчасти светлина и отчасти сянка…
— Дийт, не ми губи времето — предупреди го Битърблу.
— „Проклятие“ въпрос ли е, Ваше Величество?
Битърблу усети как всеки момент ще направи нещо непростимо — ще се засмее. Прехапа устни и смени тона.
— Защо ми даде онази карта?