— Карта ли, кралице?
— Малката, от мека кожа — напомни му Битърблу. — Защо щом работата ти е толкова важна и не търпи отлагане, дойде лично в кабинета ми да я донесеш?
— Защото принц По ме помоли, кралице — отговори Дийт.
— Разбирам. И?
— Какво „и“, кралице?
Битърблу зачака търпеливо, вперила очи в неговите.
Най-сетне той отстъпи.
— Нямам представа дали някой ви мами и кой е той, кралице. Не виждам друго обяснение, освен естествената склонност на човека да лъже. А ако ме питате какво е правил тайно крал Лек, редно е вие да знаете по-добре от мен. Виждали сте го по-често.
— Не съм посветена в тайните му.
— Нито пък аз, кралице, а вече споменах, че не знам да е оставил писмени свидетелства, документирани лично от него или от другиго.
Не искаше да доставя на Дийт удоволствие, показвайки му колко я е разочаровал. Понечи да се обърне, за да не види лицето й.
— Известен ми е отговорът на първия въпрос, кралице — уведоми той гърба й.
Битърблу се закова на място. Първият въпрос бе: „Кои са „приближените“ ми?“.
— Въпросът съвсем очевидно е свързан с думите, написани на втората страница, нали, кралице?
_Думите на Теди._
— Да — Битърблу се обърна отново към него.
— „Надявам се малката кралица да е в безопасност без теб днес, понеже приближените й са ловки като теб“ — издекламира Дийт. — „Научиш ли се веднъж да режеш и шиеш, възможно ли е да го забравиш с времето? Дори да е времето на Лек? Притеснявам се за нея. В мечтите си виждам как кралицата търси истината, но как ще я намери, ако тя я превърне в нечия жертва?“. Пред някой от лечителите ви ли са изречени тези думи, кралице?
— Да — прошепна Битърблу.
— Да предположа ли тогава, кралице, че сте в неведение как преди четирийсетина години, преди Лек да се възкачи на трона, съветниците ви Тиел, Дарби, Ранмуд и Руд бяха брилянтни млади лечители?
— Лечители! Обучени лечители?
— После Лек уби стария крал и кралицата — продължи Дийт, — короняса се и назначи лечителите за съветници, вероятно с надежда да застане между тях и медицинската им професия. Думите значат, че лечителят си остава лечител — преди четирийсет години и сега. Тоест, вие сте в безопасност в обкръжението на „приближените си“, кралице, дори когато официалните ви лечители не са на разположение.
— Откъде знаеш?
— Не е тайна, кралице, за всеки, който си спомня. Медицинските наръчници, написани от Тиел, Дарби, Ранмуд и Руд, когато са били студенти по медицина, опресняват паметта ми. Съдейки по тях, четиримата са били многообещаващи лечители.
Битърблу си спомни как преди малко Руд и Тиел се взираха в раната на Тиел. Спомни си спора с Тиел, който първо заяви, че сам е превързал раната си, а после — как я е зашил лечител.
И двете ли твърдения бяха верни? Би ли успял да я зашие сам? А после да скрие умението си от нея, както я е заблуждавал открай време?
— Съветниците ми са били лечители… — повтори гласно тя, обзета от внезапна умора. — Защо Лек е избрал лечители за политически съветници?
— Нямам ни най-малка представа — отвърна припряно Дийт. — Знам само, че го е направил. Искате ли да прочетете медицинските наръчници, кралице?
— Да — кимна тя без особен ентусиазъм.
В същия момент между рафтовете изникна По, понесъл котката и — удивително! — шепнейки гальовно в дрипавата й козина.
— Дийт, Обичливко мирише чудесно днес. Къпал ли си го?
— Обичливко? — поразена, Битърблу се втренчи в Дийт. — Котката се казва Обичливко? Не можа ли да й измислиш по-иронично име?
Дийт изсумтя презрително. Пое нежно Обичливко от ръцете на По, събра листовете си и се отдалечи с отсечена крачка.
— Не бива да обиждаш котките на хората — укори я меко По.
Битърблу разтърка плитките си, все едно не го чува.
— Благодаря ти, че дойде, По. Ще ми помогнеш ли?
— Вероятно. Какво си намислила?
— Два въпроса за двама души — обясни Битърблу.
— Да? За Холт ли? — предположи По.
Битърблу въздъхна леко.
— Искам да разбера какво го е прихванало. Попитай го защо днес беше кацнал върху перваза на прозореца ми и виж как ще почувстваш отговора му.
— Кацнал ли? Как така?
Битърблу отвори съзнанието си да му покаже спомена.
— Хм. Странно наистина — съгласи се По и очите му заблестяха кротко. — Не си сигурна какъв въпрос искаш да задам на Тиел?
— Да — призна тя. — Обърква ме. Непредсказуем е. Лесно се разстройва, а днес имаше ужасна рана на ръката. Настоях за обяснение, но той ми отговаряше уклончиво.
— Сигурен съм, че е загрижен за теб, Бръмбарче. Ако имаш обаче основателна причина да се съмняваш в благонадеждността му, ще му задам цяла книга с въпроси, независимо дали искаш, или не.