— Нарочно е, кралице — обясняваха й. — Нарочна стратегия за напредничаво мислене. Насърчавайте я и занапред.
— Но…
— Кралице, стремите се да изтръгнете хората от магията на Лек и да им помогнете да продължат напред, разбирате ли? — наставляваше я Тиел. — Иначе ще тънат в своите безнадеждни истории. Разисквахте ли темата с вуйчо си?
Да, разискваха я. След смъртта на Лек вуйчото на Битърблу прекоси половината свят, за да помогне на племенницата си. Крал Рор създаде новите монсийски закони, сформира министерствата и дворцовите служби, избра администраторите, а после предаде кралството в ръцете на десетгодишната Битърблу. Погрижи се да изгорят тялото на Лек и оплака смъртта на сестра си — майката на Битърблу. Рор въдвори порядък в монсийския хаос.
— Лек все още е вклинен в съзнанието на мнозина — обърна й внимание тогава. — Дарбата му е дълготрайна болест и ти си длъжна да помогнеш на хората да забравят кошмара.
Възможна ли е забравата обаче? Как да забрави родния си баща? Как да забрави, че баща й е убил майка й? Как да забрави насилието над собствения си разум?
Битърблу остави писалката и предпазливо приближи до прозорец с изглед на изток. Олюля се, облегна се с длан на рамката и склони глава върху стъклото. Затвори очи, докато усещането отмина. В основата на кулата река Дел очертаваше северната граница на града. Битърблу отвори очи и проследи с поглед южния бряг на реката — на изток, през трите моста, през местата, където предполагаше, че се намират сребърния, дървения, рибарския и търговския док.
— Бостан с дини — въздъхна тя.
Беше твърде далеч, разбира се, и твърде тъмно да види такова нещо.
Тук река Дел миеше северните стени на замъка, бавна и широка като залив. Мочурливата земя на отсрещния бряг пустееше и я прекосяваха само хората, живеещи в далечния Север на Монсий. Все пак, по незнайна причина, баща й построи трите моста, по-високи и по-великолепни, отколкото се полага на мост. Крилатият мост, най-близкият, бе настлан с облаци от бял и син мрамор. Пешеходната алея на Чудовищния мост, най-високият, се виеше чак до най-издигнатата му арка. Зимният мост, изработен от огледала, се различаваше зловещо трудно от небето през деня, а нощем отразяваше звездите и отблясъците по водата. По залез мостовете представляваха морави и алени форми, нереални и сякаш живи. Огромни, стройни създания, прострели се през блестящата вода към безполезната земя на север.
Пак я обзе усещането за пропадане. Баща й бе разказвал история за друг сияен град, също с мостове и река — буйна река, чиято вода отскачала от скален зъбер, разцепвала с грохот въздуха и се гмурвала в морето долу. Битърблу се бе засмяла доволно, представила си летящата река. Тогава беше пет-шест годишна и седеше в скута му.
_Лек, който изтезаваше животни. Лек, заради когото изчезнаха безброй малки момиченца и стотици други хора. Лек, който ме преследваше, обсебен, из целия свят._
_Защо заставам пред прозорците, щом знам, че ще ми се завие свят и няма да видя ясно нищо? Какво изобщо се опитвам да видя?_
Същата вечер тя влезе в преддверието на покоите си, сви надясно към дневната и свари Хелда да плете на дивана. Прислужницата Фокс миеше прозорците.
Хелда — икономка, камериерка и главна шпионка на Битърблу — бръкна в джоба си и й подаде две писма.
— Заповядай, скъпа. Ще позвъня да донесат вечерята.
Тя стана, приглади бялата си коса и излезе от стаята.
— О! — Битърблу поруменя от удоволствие. — Две писма!
Счупи обикновените печати и надникна в пликовете. И двете писма бяха кодирани и написани с почерци, които разпозна веднага — разхвърляните заврънкулки на лейди Катса от Мидлънс и четливите, решителни букви на принц По от Лиенид, по-младият брат на Скай и един от неженените синове на Рор, нарочени за ужасяващи съпрузи на Битърблу. Наистина, комично ужасяващи.
Тя се сви в ъгъла на дивана и прочете първо писмото на По. Той бе изгубил зрението си преди осем години. Не можеше да чете думи върху хартия. Дарбата, благодарение на която усещаше физическия свят около него, компенсираше до голяма степен слепотата му, ала той се затрудняваше да долавя различията върху плоски повърхности и не разпознаваше цветовете. Пишеше с едри букви с остър графит, понеже с графит се боравеше по-лесно отколкото с мастило, и се ориентираше с помощта на линия, защото не виждаше какво пише. За справки и подсещане използваше и комплект от дървени букви.
Пишеше й, че се намира в северното кралство Нандер и всява смут. Битърблу взе другото писмо и прочете, че Катса, ненадминат боец и надарена с умения да оцелява, снове между кралствата Естил, Сундер и Нандер, където също всява смут. Това правеха двамата Даровити, подпомагани от малобройна група приятели — създаваха неприятности в сериозен мащаб: подкупи, принуди, саботажи, организирани метежи, насочени да прекратят злините на най-порочните крале.