— Всъщност му се доверявам — сбърчи чело Битърблу. — Просто ме тревожи, а не съм сигурна защо.
По извади малка кесия от джоба си и я отвори. Битърблу бръкна в нея и си взе ментово драже с шоколадова глазура.
— Научих, че Данзол има роднини и приятели в Естил, Бръмбарче. Какво мислиш? — попита я По, докато се клатеше напред-назад и смучеше дражето си.
— Мисля, че е мъртъв и няма значение — отвърна глухо Битърблу.
— Има значение — възрази По. — Ако е смятал да те продаде на някого в Естил, значи имаш врагове там и това е важно.
— Да — въздъхна Битърблу. — Знам.
— Знаеш, но ти е все едно.
— Не ми е все едно, По. Просто са ме налегнали и други грижи. Ако е възможно…
— Да?
— Питай Тиел защо куца.
15.
На другия ден Битърблу намери доказателство, за да убеди Саф колко е полезна.
Беше в библиотеката — отново — и се чудеше колко ли пъти ще й се отдава да напуска работното си място и да се крие в нишата, преди съветниците й да изгубят напълно търпение. Върху масата пред нея на високи купчини бяха натрупани двеста четиридесет и четири ръкописа, увити в мека кожа и завързани с меки кожени върви. Под вървите Дийт бе пъхнал картонче със заглавието на книгата, автора, датата на първото издание, датата на унищожаването и датата на възстановяването. Битърблу разместваше ръкописите и ги пренареждаше, за да прочете всички заглавия. Книги за монсийските обичаи и традиции, за монсийските празници, съвременна монсийска история преди управлението на Лек. Книги от философи, претеглящи достойнствата на монархията и републиката. Медицински книги. Странен биографичен справочник за Даровити, прославили се като укриватели на Дарбата си, преди истината да излезе наяве.
Затрудняваше се да избере откъде да започне. _Трудно ми е, защото не знам какво търся_, помисли си тя и в същия миг откри нещо. Не голяма мистерия, а дреболия, но важна. Сграбчи я, удивена как изобщо я е намерила. „Традиционни монсийски целувки“.
Заглавието бе в списъка, показан й от Саф — описа на откраднатото, което той се опитваше да върне на хората на Данзол. И ето я книгата — цяла-целеничка пред нея, оживяла отново.
_Защо да не я разгледам_, рече си тя и развърза ръкописа. Разчисти място върху слънчево петно, седна и зачете.
* * *
— Кралице.
Битърблу подскочи, вглъбена в описанието на четирите монсийски празника на тъмнината и светлината — пролетното и есенното равноденствие и зимното и лятното слънцестоене. Знаеше, че около датата на зимното слънцестоене се чества завръщането на светлината, ала очевидно преди Лек в Монсий бяха празнували и четирите явления. Хората обличали ярки дрехи, украсявали лицата си с боя и се целували, както повелявала традицията. Въображението на Битърблу се бе потопило в частта с целуването. Ето защо не се зарадва да види киселото лице на Дийт.
— Да? — подкани го тя.
— Съжалявам, но се оказа, че не мога да ви предоставя медицинските наръчници на съветниците ви, кралице.
— Защо?
— Липсват, кралице — натърти той всяка сричка.
— Липсват ли? Как така?
— Няма ги на мястото им, кралице, и сега ще се наложи да ги търся, вместо да върша по-важната си работа.
— Хм — сви устни Битърблу, обзета от ненадейно недоверие към него.
Наръчниците едва ли бяха съществували някога. Прочел въпросите й, Дийт вероятно бе съчинил цялата история, за да се позабавлява. Надяваше се опасенията й да са безпочвени, разбира се, понеже той твърдеше, че възстановява точно истините, заличени от Лек.
Следващият път, когато Дийт я стресна, Битърблу бе задрямала, подпряла буза върху „Традиционните монсийски целувки“.
— Кралице?
Битърблу ахна сепнато, изправи се твърде бързо и вратът й се схвана. О… Къде…
Сънуваше. Събуди се, ала сънят избяга, както имат навик да правят сънищата, и тя се опита да го улови — майка й бродира, чете. И двете едновременно? Не, Ашен бродираше, пръстите й се стрелкаха като светкавици, а Битърблу четеше на глас от книга, избрана от нея — трудна книга, но омайваща в моментите, когато я разбираше. Лек обаче влезе в стаята и я попита какво чете, изслуша обяснението й, засмя се и я целуна по бузата, врата и гушката. Взе книгата и я хвърли в огнището.
Да. Спомни си унищожението на „Книгата за шифрите“.
Битърблу избърса с длан гърлото си, все едно е мръсно. Разтри схванатите мускули на врата си, леко замаяна от избледняващия сън и с чувството, че не е съвсем на този свят.
— Сега пък какво има, Дийт?
— Извинете, че прекъснах дрямката ви, кралице — каза той, втренчен във върха на носа си.
— О, не ми го натяквай, Дийт.