Той прочисти шумно гърло.
— Кралице, ще продължавате ли да препрочитате книгите от детството си? Ако възнамерявате, донесъл съм сборник с небивалици за чудодейно изцеляване.
— Написани от Лек?
— Да, кралице.
Битърблу изопна рамене и затършува из книгите върху масата, търсейки двете медицински книги, възстановени от Дийт. Те не бяха небивалици, а истински.
— Значи е унищожавал медицински книги, а ми е давал да чета другите?
— Щом съществуват в ума ми, кралице, не са унищожени — обиди се Дийт.
— Разбира се — въздъхна тя. — Добре. Ще намеря време да я прочета. Колко е часът? Ще се връщам в кабинета си, преди да дойдат да ме търсят.
С влизането в големия двор обаче, Битърблу видя Гидън. Седеше на ръба на фонтана, подпрял се с лакти върху коленете. Разговаряше непринудено с жена, която подкастряше с градински ножици хълбоците на коня храст. Даян — главната градинарка. Недалеч от тях Фокс се крепеше върху високите клони на дърво и подрязваше цъфнал бръшлян, сипейки дъжд от потъмнели, съсухрени листа.
— Фокс, работиш навсякъде, а? — подвикна Битърблу, проточила врат над купчината книги и листове в ръцете й.
— Където съм необходима, кралице — примижа срещу нея Фокс с разноцветните си сиви очи и блеснала под листата коса. Усмихна й се.
Зеленият кон, който Даян оформяше, се издигаше от основата на два храста, засадени близо един до друг. Разцъфнал бръшлян се виеше около гърдите му и се спускаше надолу по краката му.
— Не ставайте — Битърблу възпря Даян и Гидън, но той вече се бе изправил и протегнал ръце да поеме товара й. — Добре, ето — тя му подаде двете медицински книги, а после седна да прибере страниците на „Традиционни монсийски целувки“ на сигурно място в кожената им подвързия. — Кой направи зелените скулптури? Ти ли, Даян? — попита тя, поглеждайки към коня, който изглеждаше наистина внушително.
— Не, градинарят на Лек, кралице — отвърна сухо Даян. — По идея на Лек. Аз просто ги поддържам.
— Не си ли била градинарка на Лек?
— Баща ми беше градинар на Лек, кралице. Мъртъв е — Даян изохка, стана и тръгна към зелена статуя на мъж с цъфнала в синьо коса в другия край на двора.
— Е, винаги е приятно да чуеш, че и бащата на някой друг е убит — смути се Битърблу.
— Отнесе се грубо към теб — отбеляза извинително Гидън и седна до нея.
— Не прекъснах важен разговор, надявам се.
— Не, кралице. Разказвах й за родния си дом.
— Мидлънските равнини, нали?
— Да, кралице, на запад от града на Ранда.
— Красиво ли е там?
— Така мисля, кралице. Любимата ми земя във всички седем кралства — той се облегна назад и по лицето му пробяга усмивка.
Чертите му се преобразиха и внезапно в съзнанието й изплуваха приятните традиции на монсийските празници. Почуди се дали Гидън дели постелята на жена, или на мъж тук, в двореца й. Поруменяла, попита припряно:
— Как напредва работата ви?
— Добре. — Гидън сниши глас и повдигна многозначително вежди към дървото, където Фокс продължаваше да почиства изсъхналите цветове и листа. Бълбукането на фонтана заглушаваше думите му. — Ще изпратим някого през тунела на Пайпър, за да се свържем с естилските бунтовници, които поискаха помощ. Възможно е да има и втори тунел в източните естилски планини, близо до мястото, където е разквартирувана една от армиите на Тигпен. Ще проверим дали наистина съществува. Обхождан е в двата края, но явно никой не го е изминавал целият.
— Катса? — предположи Битърблу. — Или По?
— Катса ще търси във втория тунел. По или аз, а най-вероятно и двамата ще тръгнем по първия да установим контакт.
— По няма ли да привлече внимание, ако се появи ненадейно в Естил, започне да се среща с простолюдието и да задава очебийни въпроси? Той е като светещ лиенидски паун, нали?
— Невъзможно е да се дегизира — съгласи се Гидън. — Но и умее да се промъква незабелязано. И притежава странна способност да развързва езиците на хората — добави той с многозначителен тон, който накара Битърблу да се втренчи за момент в дланите си, вместо в очите му, страхувайки се какво ще издаде погледът й.
Порица мислено По. Та Гидън се излага на опасност редом с теб. Не е ли редно да знае каква Дарба притежава приятелят му? Мислиш ли, че някой ден няма да разбере? И че когато разбере, няма да се наскърби? После закри лице с длани и зарови пръсти в косата си.
— Добре ли си, кралице?
Не беше добре; прималя й не от лъжите на По, а от нейните.
— Гидън, ще те подложа на експеримент, който не съм пробвала с другиго.
— Чудесно — кимна ведро той. — Налага ли се да нося шлем?
— Вероятно — усмихна се тя, — ако в експеримента участваше Катса. Аз просто искам да има един човек, пред когото да не изричам лъжа. Отсега нататък този човек ще си ти. Дори няма да ти отговарям уклончиво. Ще ти казвам истината или няма да казвам нищо.