— Ха! — Гидън се почеса по главата. — Ще си измисля много нетактични въпроси.
— Не злоупотребявай. Не бих ти предложила, ако имаше навик да задаваш нетактични въпроси. Добре е също, че не си ми съветник, братовчед или прислужник. Понеже не си и монсиец, нямаш морален дълг да се замесваш в делата ми. А и не смятам, че ще споделяш с По всичко, което ти казвам.
— Даже не бих помислил да споделям чутото с По.
От съвършено нехайния тон на Гидън косъмчетата по тила й настръхнаха._По_, изрече мълком тя, _кажи му каквото вече знае_.
— Разбирам, кралице — продължи Гидън. — Възприемам доверието ти като дар, защото не съм го заслужил. Обещавам да пазя ревностно в тайна всичко, което решиш да разкриеш пред мен.
— Благодаря, Гидън — отвърна поласкана тя и заподръпва вървите на „Традиционните монсийски целувки“ с пълното съзнание, че е време да стане, защото някъде Ранмуд кипи от гняв, а Тиел се претоварва с работа, за да навакса с изоставените от нея документи. — Гидън…
— Да, кралице.
_Глупаво е да се доверяваш_, помисли си тя. _Защо всъщност реших да му се доверя? Несъмнено защото работи за Съвета и умее да избира приятели. Ала не е ли и заради гласа му? Обичам да го слушам. Харесва ми дълбокият тембър, с който произнася: „Да, кралице“._
Тя издаде звук — наполовина изсумтяване, наполовина въздишка. После, преди да успее да изрече въпроса си, Ранмуд изскочи от голямото преддверие, видя я и тръгна към нея.
— Кралице! — възкликна рязко и се надвеси над нея, принуждавайки я да извие врат нагоре, за да го погледне. — Отсъствате недопустимо дълго от кабинета си в работно време!
Днес съветникът й изглеждаше много сигурен в себе си, прокарвайки окичените си с пръстени ръце през тъмната коса, която изглежда не възнамеряваше да олисява.
— Нима? — присви коварно очи Битърблу.
— Боя се, че не съм снизходителен колкото Тиел — усмихна й се той. — Днес и Дарби, и Руд са неразположени, а на връщане от града ви намирам да бърборите с приятели, да се припичате на слънце и да разлиствате прашни стари ръкописи. С Тиел изнемогваме заради занемарената ви работа, кралице. Разбирате ли ме?
Битърблу подаде „Монсийските традиционни целувки“ на Гидън и се изправи, като принуди Ранмуд да отскочи назад, за да не се сблъскат. Разбра го, долови и обидния му високомерен тон. Не й хареса и как очите му обхождат книгите в ръцете на Гидън — сякаш всъщност не ги смята за безобидна отживелица, а ги преценява и не одобрява видяното.
Прииска й се да му каже, че дори дресирано куче е способно да навакса занемарената от нея работа. Прииска й се да му обясни, че някак си — по начин, който не е в състояние нито да обоснове, нито да оправдае — времето извън кабинета й е също толкова важно за кралството, колкото очакващите я в кулата харти, разпоредби и закони. Някакъв инстинкт обаче й подшушна да не споделя мислите си. За да защити книгите, които Гидън притискаше до гърдите си.
— Ранмуд, подочух, че си ловък манипулатор. Постарай се да ме убедиш да те харесам — каза му тя вместо това. — Аз съм кралицата. Животът ти ще бъде по-спокоен, ако те харесвам.
Изненадата на Ранмуд я изпълни със задоволство. Той замръзна с вдигнати вежди и устни, оформили „о“. Приятно й стана да види глупавото му изражение и как се бори да възвърне достолепното си самомнение. Най-сетне той просто се върна в двореца.
Битърблу седна отново до Гидън, който се мъчеше не съвсем успешно да прикрие усмивката си.
— Преди да дойде Ранмуд, се канех да ти задам неприятен въпрос — призна Битърблу.
— Целият съм в слух, кралице — окуражи я Гидън, продължавайки да се бори с лицето си.
— Хрумва ли ти причина Лек да избере четирима лечители за съветници?
Гидън се замисли.
— Ммм… да.
— Кажи ми. Едва ли ще ме изненадаш — подтикна го тъжно тя.
— Е, всички знаят как Лек се е отнасял с животните. Наранявал ги, изчаквал раните им да зараснат и пак ги намушквал. Ами ако е изтезавал и хора по същия начин? Колкото и противно да изглежда, щом политиката му е включвала такива методи, изглежда логично да са му необходими лечители.
— Лъжат ме — прошепна Битърблу. — Твърдят, че не знаят какво е вършел тайно, но ако са лекували жертвите му, са виждали ясно злодеянията му.
Гидън замълча.
— Твърде болезнено е да обсъждаш някои теми — констатира тихо той.
— Знам, Гидън, знам. Би било жестоко да ги разпитвам. Но как да помогна на хората си, при положение че не разбирам какво се е случило тогава? Не е ли ясно колко ми е необходима истината?