16.
Същата нощ Саф се спусна главоломно към нея. Сграбчи я запъхтян в уличката, избута я през изкъртена врата в смрадливо помещение и я притисна до стената. През цялото време й шепнеше трескаво: „Аз съм, Искрице, аз съм. Не ме удряй, аз съм“. Тя обаче успя да извади ножовете си и да го срита в слабините, преди да разбере какво се случва.
— Уфффф… — простена той и се сгъна одве, но продължи да я затиска с тяло.
— Какви ги вършиш, мътните го взели? — просъска му Битърблу, борейки се да се освободи.
— Открият ли ни, ще ни убият. Затваряй си устата! — заповяда й той.
Битърблу се разтрепери — не само от собствената си уплаха и объркване, но и от страх какво щеше да направи през първите мигове, ако той й бе позволил да замахне с ножа. После в уличката зашляпаха стъпки и тя забрави всичко.
Стъпките подминаха изкъртената врата, продължиха напред, забавиха ход. Спряха. Смениха посоката и пропълзяха обратно към сградата, където се криеха Саф и Битърблу. Той изруга тихо в ухото й.
— Знам едно място — повлече я към другия край на помещението. Тихо, дълбоко, живо дихание съвсем близо до нея я стресна до смърт, но той й прошепна: — Качвай се.
Тя протегна объркано ръце и напипа стълба. Внезапно проумя защо мястото мирише така. Беше обор, дишащото същество бе крава, а Саф искаше да се покатерят някъде.
— Качвай се — повтори той и я побутна, доловил колебанието й. — Тръгвай!
Битърблу се пресегна, улови желязна халка и запълзя нагоре. Не мисли, рече си, не чувствай. Просто се качвай. Не виждаше накъде отива и колко стъпала й остават. Не виждаше и колко високо се намира и си представяше само празнота отдолу.
Саф първо я следваше, после я настигна.
— Май не обичаш стълби — прошепна й.
— В тъмното… в тъмното — заекна засрамена тя.
— Ясно, ясно. — Той я сграбчи, обърна я с лице към себе си и я понесе като дете. Тя уви крака и ръце около него, все едно е колона, защото нямаше друг начин. Той заизкачва пъргаво стълбата. Едва когато я пусна на твърда земя, у нея се надигна гняв. Не й остана време обаче да доосъзнае чувството, понеже Саф я повлече напред. Едва сега проумя, че се намира върху покрив. Саф я теглеше нагоре към по-висок покрив на по-висока сграда. Издърпа я по стръмен ламаринен скат, прехвърли я през билото му и продължиха от другата страна. После следваше нов покрив, още един и още един.
По шестия или седмия покрив той я избута нагоре към съседна стена и приклекна в основата й. Тя се строполи до него, притисната до прекрасната, стабилна стена.
— Мразя те. Мразя те — повтори, треперейки.
— Знам. Съжалявам — извини се той.
— Ще те убия. Ще…
Усети, че ще повърне. Извърна се с гръб към него, свила колене върху покрива, вкопчена в хлъзгавата ламарина. Бореше се да преглътне горчилката, надигнала се в гърлото й. В продължение на цяла минута успя да не повърне.
— Как ще слезем от тук? — попита нещастно.
— Над печатницата сме — обясни й той. — През ей този прозорец се влиза в спалнята на Брен и Тилда. Никакви стълби повече, обещавам.
Печатницата. Тя си пое дълбоко дъх и усети, че ламариненият покрив сякаш не се опитва толкова упорито да я запрати долу. Намести се внимателно с гръб към стената и нагласи по-удобно чантата с „Традиционните целувки“, провесена през врата й. Погледна крадешком към Сапфайър. Той лежеше по гръб със свити колене и съзерцаваше небето. Профилът му тъмнееше, но тя зърна бледото сияние върху ухото му.
— Съжалявам — прошепна. — Страхувам се от височини.
Той обърна лице към нея.
— Не бой се, Искрице. Има ли начин да ти помогна? С математика например? — предложи ведро, надигна се и бръкна в джоба на палтото си. Извади познатия й златен диск. — Ето — подхвърли го в скута й. — Кажи ми колко е часът.
— Не го ли върна на семейството на часовникарката?
— О, ще го върна, разбира се. Просто… се привързах към него.
— Привързал си се? — изсумтя Битърблу.
Отвори капака, видя, че стрелките показват четиринайсет и половина, усамоти се с числата за известно време и накрая осведоми Саф, че след двайсет и четири минути ще бъде полунощ.
— Тази вечер май целият град е подранил — отбеляза Саф сухо.
— Нали не са ни проследили? Нямаше да съзерцаваме звездите, ако бяха по петите ни, нали?
— Пуснах няколко пиленца, преди да тръгна по стълбата. Не чу ли врявата?
— Разсейваше ме убеждението, че ще умра.
Усмивка.
— Е, те заглушиха шума, който вдигахме. Преди да стигнем покрива, се събудиха и кучетата. На това разчитах. Никой не може да припари край тях.
— Познаваш плевнята.