— В стаята му има голямо счупено огледало, но нищо друго не мога да кажа. Знаеш ли, че той свири на арфа? — попита По.
— Защо държи счупеното огледало? — възкликна Битърблу. — Зашита ли е раната?
— Да. Заздравява добре.
— Способностите ти са малко зловещи, знаеш ли, По? — тя се облегна назад и затвори очи.
— Тази вечер намерих време да поразузная — продължи невъзмутимо По, — докато лежах в леглото и притисках лед върху лицето си. Няма да повярваш какво направи Холт по-рано вечерта!
— Да не би да се хвърли под стадо галопиращи коне, та да види какво ще стане? — въздъхна Битърблу.
— Била ли си в художествената галерия?
Художествената галерия? Не беше съвсем сигурна дори къде точно се намира.
— Да не би да е на най-горния етаж с изглед към големия двор от север?
— Да. Няколко етажа над библиотеката. Съвсем е занемарена. Тъне в прах навсякъде, освен по местата на преместените статуи. Така успях да преброя точно колко са откраднати. Пет, ако случайно те интересува.
Битърблу отвори рязко очи.
— Някой краде скулптурите ми — произнесе го по-скоро като констатация, отколкото като въпрос. — И ги връща на ваятеля? Кой е той?
— А, май вече си запозната в общи линии с идеята — отбеляза доволно По. — Отлично. На мен ми се наложи да поговоря с някого — с Гидън — за да разбера. Ето какво е положението: сестрата на Холт, Беламю, била скулптор.
Беламю. В ума на Битърблу изплува образ на жена — висока, с широки рамене и мили очи. Тя ли беше Беламю?
— Изработвала преображения по поръчение на Лек — продължи По. — Жена, превръщаща се в дърво, мъж — в планина и така нататък.
— Аха — Битърблу си спомни, че познава не само творбите на Беламю, а и самата нея. — Гидън ли ти каза? Защо той винаги знае повече за замъка ми от мен?
По сви рамене.
— Другаруват с Холт. Него трябва да питаш какво му е на стража, а не мен. Не споделих обаче с Гидън какво видях.
— Е? Какво видя?
По се усмихна.
— Готова ли си? Видях как Холт идва от града и влиза в замъка, нарамил чувал. Занесе го в галерията, извади от него статуя и я остави в залата за скулптури точно върху постамента без прах, откъдето е изчезнала. Помниш ли момичето, прикрило лодката на Данзол? Което после се престори на брезент?
— О, проклятие! Бях я забравила. Трябва да я открием и да я арестуваме.
— Все повече се убеждавам, че не бива — възрази По. — Тази нощ тя беше с Холт. Знаеш ли защо? Тя е дъщеря на Беламю и племенница на Холт. Казва се Хава.
— Чакай — прекъсна го Битърблу. — Какво? Обърках се. Някой е откраднал статуите ми, за да ги върне на Беламю, но Холт и дъщеря й са ми ги донесли обратно?
— Беламю е мъртва. Холт е откраднал скулптурите ти. Занесъл ги е на Хава, дъщерята на Беламю. Тя обаче му казала, че трябва да се върнат на кралицата. Ето защо Холт ги донесе, придружен от нея.
— Какво! Защо?
— Холт ме озадачава — призна замислено По. — Възможно е да е луд или да не е луд. Несъмнено е объркан.
— Не разбирам! Холт е откраднал от мен, а после е размислил?
— Според мен иска да постъпи правилно, но се двоуми кое е правилно. Разбрах, че Лек е използвал Беламю, а после я е убил. Холт чувства, че Хава е законният притежател на статуите.
— Гидън ли ти разказа за Хава? — попита Битърблу. — Не е ли наложително да се вземат мерки, щом Хава се скита из двореца? Тя се опита да ме похити!
— Гидън не знае за Хава.
— Тогава как разбра всичко? — извика Битърблу.
— Просто… така — отвърна По с гузно изражение.
— Просто така ли? Как да съм сигурна, че е вярно, ако си го научил „просто така“?
— Вярно е, бръмбарче, сигурен съм. Друг път ще ти обясня защо.
Битърблу огледа окаяното му лице, докато той приглаждаше хартиената птица върху бедрото си. Стана й ясно, че е притеснен от нещо, което премълчава.
— За какво спорят Хелда и Катса? — попита тихо тя.
— За бебета — подсмихна й се той. — Както обикновено.
— А вие с Катса защо се счепкахте?
Усмивката му се стопи.
— За Гидън.
— Защо? Понеже Катса не го харесва ли? Някой ще ми обясни ли какво става?
— Битърблу, не си пъхай носа в неговите работи.
— О, колко полезен съвет от четец на мисли! Ти си способен да си пъхаш носа в работите му, когато пожелаеш.
По повдигна вежди.
— Както той добре знае.
— Казал си на Гидън! — възкликна тя, разбрала всичко, а сведената му глава потвърди съмненията й. — Гидън те е ударил — продължи тя. — А Катса ти е ядосана, задето си му казал.
— Катса е уплашена — поправи я тихо По. — Кристално ясно й е под какво напрежение съм. Страхува се, защото знае на колко много хора бих искал да кажа.