— Катса ми разказа колко оскърбена се е почувствала, когато По й казал — сподели Битърблу. — И разярена. Заплашила да го издаде. Не искала да го вижда повече.
— Да. А после избяга с него — подхвърли Гидън.
Предпазливият му тон я заинтригува. Опита се да го разтълкува, а сетне реши, че това е основание да зададе съвсем неприличния въпрос, който я измъчваше.
— Влюбен ли си в нея?
Той я погледна смаяно.
— Влиза ли ти в работата?
— Не… Влюбен ли си в него?
Гидън потри колебливо вежди.
— Как ти хрумна, кралице?
— Връзва се. Обяснява напрежението между теб и Катса.
— Надявам се да не си го обсъждала с другите. Ако имаш неудобни въпроси, засягащи мен, задавай ги на мен.
— Това правя.
— Да, да, несъмнено — Гидън предъвка думите с удивителна добронамереност.
— Не съм! — възкликна тя.
— Моля?
— Не съм питала другиго. Никой не ми е казвал нищо определено. И умея да пазя тайна.
— Е, всъщност не е кой знае каква тайна и нямам нищо против да ти я разкрия.
— Благодаря.
— О, за мен е удоволствие. Деликатността ти предразполага човек да разголи душата си.
Битърблу се разкиска.
— Навремето бях… хлътнал по Катса. Увлечението ми продължи дълго. В пристъп на гняв изрекох думи, които тя няма да ми прости. Вече съм надмогнал слабостта си.
— Наистина ли?
— Кралице, сред по-непривлекателните ми качества е гордостта. Помага ми много, когато разбера, че възлюбената не иска да ми даде и никога няма да ми даде желаното.
— Желаното? — повтори язвително Битърблу. — Ще уточниш ли?
— На първо място някой, способен да изтърпява жалката ми компания. Боя се, че държа стриктно на това условие.
Битърблу избухна в смях. Той я погледа усмихнат, после въздъхна.
— Лошите чувства упорстват дори когато причината изчезне — призна тихо. — Още при първата ни среща ми се прииска да ударя По. Радвам се, че най-сетне се случи. Сега разбирам колко безсмислено е било желанието ми.
— О, Гидън! — възкликна Битърблу, ала замълча, неспособна да изрече напиращите думи. Обичаше Катса и По с обич, по-голяма от земята. Знаеше обаче какво е да си изгубен в сянката на любовта им един към друг.
— Нуждая се от помощта ти — сподели, решила, че смяната на темата ще го успокои.
Той я погледна изненадан.
— Какво има, кралице?
— Някой се опитва да убива хората, които търсят цялата истина за престъпленията на Лек — обясни тя. — Ако дочуеш нещо, моля те да ме уведомиш.
— Разбира се… Леле! Да не би да подозираш, че е някой като Данзол? Благородник, служил на Лек, който не желае да разкрият истината за миналото му.
— Нямам представа — призна тя. — Но звучи логично, да. Ще проверя. Само дето не знам откъде да започна — добави изморено. — В Монсий има стотици благородници, чиито имена дори не съм чувала. Какво мислиш за стража ми Холт, Гидън?
— Холт е съюзник на Съвета, кралице — отговори бързо Гидън. — Охраняваше ни, когато се срещнахме в библиотеката.
— Така ли? — учуди се Битърблу. — Не се е посвенил обаче да открадне статуите ми.
Гидън я погледна с неприкрито изумление.
— После ги връща — добави Битърблу. — Ще го следиш ли по-зорко, Гидън? Тревожа се за здравето му.
— Искаш да наблюдавам Холт, който краде скулптурите ти, защото си загрижена за здравето му? — повтори удивен Гидън.
— Да. Душевното му здраве. Не му казвай, моля те, че съм споменала статуите. Ти му се доверяваш, нали, Гидън?
— На Холт, който краде от теб и е със съмнително душевно здраве?
— Да.
— До преди пет минути му имах доверие. Сега съм малко объркан.
— Мнението ти отпреди пет минути ми стига. Имаш добър инстинкт.
— Нима?
— Време е да се връщам в покоите си — въздъхна Битърблу. — Катса е там. Предполагам, че иска да ми покрещи.
— Съмнявам се, кралице.
— Двамата заедно са доста безочливи, знаеш ли? Тайно се надявам да си му счупил носа — призна шеговито тя.
Кокалчетата на лявата ръка на Гидън потъмняваха постепенно, насинени от сблъсъка с лицето на По. Той не се хвана на въдицата й. Втренчен в ръката си, заяви тихо:
— Никога няма да издам тайната му.
Битърблу се върна в покоите си и първо нагледа По. Той спеше на дивана и хъркаше гъгниво както се полага на човек с подут нос. Зави го с одеяло и понеже не й останаха извинения, влезе в спалнята.
Катса и Хелда й сменяха чаршафите.
— Ето те и теб! — възкликна с облекчение Катса. — Хелда се опитва да ме впечатли с изящната бродерия на чаршафите. Още една минута и щях да се обеся с тях.
— Мама ги е извезала — напомни Битърблу.