„Крал Драудън от Нандер хвърля в тъмница благородниците си и ги екзекутира безогледно, защото знае, че някои са предатели, но не е сигурен кои“, уведомяваше я По. „Ще ги освободим от затвора. С Гидън обучаваме гражданите да се бият. Назрява революция, братовчедке“.
Писмата приключваха еднакво. По и Катса не се бяха срещали от месеци, а и двамата не бяха виждали Битърблу повече от година. Възнамеряваха да дойдат при нея, щом работата им позволи, и да останат възможно най-дълго.
Изпълнена с щастие, Битърблу се сви на топка върху дивана и прегръща възглавницата цяла минута.
В далечния край на помещението Фокс бе успяла да се изкачи до върха на най-високия прозорец, вкопчила се с ръце и крака в рамките. Търкаше яростно отражението си и излъскваше стъклото до блясък. Облечена в синя пола-панталон, Фокс се сливаше с обстановката, понеже дневната на Битърблу беше синя — от килима до синъозлатните стени и тавана, боядисан като нощно небе със златни и алени звезди. Когато Битърблу не носеше кралската корона, тя винаги стоеше в тази стая върху синя кадифена възглавничка. Гоблен с фантастичен небесносин кон със зелени очи покриваше скритата врата, откъдето навремето, преди майсторите да дойдат и да зазидат стълбището, се слизаше в покоите на Лек.
Фокс бе Даровита — с едно бледосиво и едно тъмносиво око. Изглеждаше стъписващо красива, почти ослепителна, с червена коса и силни черти. Притежаваше странна Дарба — безстрашие. Ала не безстрашие, съчетано с безразсъдство; просто липса на неприятното усещане за страх. Всъщност Фокс обладаваше почти математическа способност да изчислява физическите последствия, Фокс знаеше по-добре от всеки какво ще се случи, ако се подхлъзне и падне през прозореца. Именно предвидливостта, а не страхът, я подтикваше да внимава.
Битърблу смяташе, че похабява Дарбата си, слугувайки в двореца, но след Лек Даровитите в Монсий не бяха собственост на кралете; разполагаха със свободата да работят, каквото пожелаят. И Фокс явно харесваше да изпълнява странни задачи из горните етажи в северното дворцово крило, макар че понякога Хелда се чудеше гласно дали да не я пробват като шпионка.
— В замъка ли живееш, Фокс? — попита я Битърблу.
— Не, кралице — отговори Фокс, кацнала нависоко. — Живея в Източния град.
— Работното ти време не е ли странно?
— Устройва ме, кралице — отвърна Фокс. — Понякога работя цяла нощ.
— Как влизаш и излизаш от замъка в малките часове? Стражите пред портите не те ли спират?
— Е, не е проблем да се излезе. Пускат всекиго навън, кралице. Но за да вляза през портите нощем, показвам гривната, която Хелда ми даде, а за да ме пропуснат лиенидите пред вратата ви, освен че пак показвам гривната, изричам и паролата.
— Парола ли?
— Всеки ден се сменя, кралице.
— Как я научаваш?
— Хелда ни я оставя на скришни места, кралице. Всеки ден е различна.
— О? Каква е паролата днес?
— Шоколадова палачинка, кралице — отговори Фокс.
Битърблу полежа малко по гръб на дивана, размишлявайки. Всяка сутрин на закуска Хелда молеше Битърблу да измисли дума или думи, които да им служат като условен знак, ако се наложи да си разменят кодирани бележки. Вчера сутринта Битърблу предложи шоколадова палачинка.
— Каква беше паролата вчера, Фокс?
— Солен карамел — спомни си Фокс.
Думите, избрани от Битърблу преди два дни.
— Много вкусни пароли — отбеляза нехайно тя, осенена от идея.
— Да, от паролите на Хелда винаги ми се дояжда — призна Фокс.
На ръба на дивана лежеше пелерина с качулка — тъмносиня като тапицерията му. Несъмнено принадлежеше на Фокс.
Прислужницата носеше семпли връхни дрехи, далеч по-обикновени от мантиите на Битърблу.
— Колко често се сменят лиенидските стражи? — поинтересува се Битърблу.
— На всеки час, кралице — осведоми я Фокс.
— На всеки час! Доста често!
— Да, кралице. Едва ли успяват да проследят с точност кой влиза и кой излиза — констатира невъзмутимо Фокс.
Прислужницата слезе на пода и с гръб към кралицата се наведе над кофа със сапунена вода.
Битърблу взе пелерината, преметна я през лакът и се измъкна от стаята.
Битърблу бе виждала шпиони да влизат в покоите й нощем — надянали качулки, привели глави, неразпознаваеми, докато не смъкнат горната си дреха. Лиенидската й стража — подарък от крал Рор — охраняваше дискретно главната порта на замъка и входа към покоите й. Войниците бяха длъжни да отговарят само на въпросите на Битърблу и Хелда, но не и на монсийските стражи — официалната армия и полиция на Монсий. Така личните шпиони на Битърблу разполагаха с възможността да влизат и излизат свободно, без администрацията да забелязва присъствието им. Странен малък жест на Рор в защита на личното пространство на племенницата му. Той самият прилагаше същата организация в Лиенид.