После, изтощена до изнемога, легна и притисна чело — там, където Катса го бе целунала — в безупречната възглавница на Хелда.
18.
Битърблу сънуваше мъж, приятел. Първо По, после се превърна в Гидън, а накрая в Саф. Когато стана Саф, започна да я целува.
— Ще боли ли? — попита Битърблу.
В същия момент майка й застана между тях и спокойно й каза:
— Не бой се, скъпа. Той не иска да те нарани. Улови ръката му.
— Не се страхувам, че ще боли. Просто искам да знам — обясни Битърблу.
— Няма да му позволя да те нарани — извика внезапно Ашен с уплашен, див поглед.
Битърблу видя, че мъжът пак се е преобразил. Сега беше Лек. Ашен стоеше закрилнически между нея и Лек. Битърблу бе малко момиченце.
— Никога не бих я наранил — усмихна се Лек. Държеше нож.
— Няма да ти позволя да я доближиш — Ашен трепереше, но гласът й прозвуча неумолимо. — Животът й няма да бъде като моя. Ще я защитя.
Лек прибра ножа в канията. После удари Ашен с юмрук в корема, събори я на пода, ритна я и си тръгна. Битърблу пищеше.
В леглото Битърблу се събуди разплакана. Последната част от съня бе повече от сън — беше спомен. Ашен никога не позволи на Лек да придума Битърблу да отиде с него в покоите му или в двора с клетките му. Лек винаги наказваше Ашен. И винаги щом Битърблу коленичеше до сгърчената си на пода майка, тя й прошепваше: „Никога не отивай с него. Обещай ми, Битърблу, никога да не отиваш с него. Ще ме заболи повече от всичко, което някога ми е причинявал“.
Сълзите на Битърблу се стичаха на вадички и попиваха в чаршафите й.
_Не отидох, мамо, никога_, помисли си тя. _Спазих обещанието си. Но въпреки това ти умря._
На сутрешната тренировка й партнираше Бан, ала тя не успяваше да се съсредоточи.
— Какво има, кралице? — попита я той.
— Сънувах лош сън — разтърка лице Битърблу. — Как татко наранява мама. После се събудих и осъзнах, че е истина.
Бан свали сабята и се замисли. Кротките му очи я докоснаха, припомняйки й началото на съня, когато Ашен я успокояваше.
— Понякога сънувам смъртта на родителите си. След такива сънища наистина се чувстваш угнетен — сподели той.
— О, Бан. Съжалявам. Как умряха те?
— От болест. Имаха ужасни халюцинации и изричаха жестоки думи. Вече знам, че не са били на себе си заради болестта, но като малък не го разбирах. Когато сънувам, е същото.
— Мразя сънищата — отсече Битърблу, ядосана сега от неговата скръб.
— Защо не нападнеш съня си наяве, кралице? — попита Бан. — Пробвай да се пребориш с баща си. Представи си, че аз съм Лек и си отмъсти — той вдигна сабята си, готов за нападението й.
Идеята да се престори, че напада Лек от съня, подобри донякъде техниката й. Бан обаче бе едър, благ мъж в истинския свят и тя си даваше сметка, че е възможно да го нарани, ако атакува необуздано. Въображението не й позволяваше да забрави реалността. В края на тренировката ръката й се схвана и продължаваше да се чувства зле.
В кабинета си в кулата Битърблу наблюдаваше как Тиел и Ранмуд се разминават един друг предпазливо, със смълчани, застинали лица. Какъвто и спор да бяха водили днес, той бе голям колкото трети човек в стаята. Тя се чудеше по какъв начин да ги осведоми за нападенията над търсачите на истината. Не вървеше да се позове на случайно подслушан подробен разговор за наръгване с ножове и кървави улични убийства — версията й щеше да прозвучи абсурдно. Налагаше се отново да използва шпионския коз, ала нямаше ли да застраши шпионите си, като разпространява фалшива информация за сведенията им? А и Теди, Саф и приятелите им нарушаваха закона. Справедливо ли бе да насочва към тях вниманието на Тиел и Ранмуд?
— Защо не знам повече за благородниците си? — попита тя. — Защо има стотици лордове и дами, които не бих познала, ако влязат през вратата?
— Кралице, наша задача е да ви спестяваме дреболиите — отвърна благо Тиел.
— Но понеже сте толкова заети с работата ми, ще ви отменя, ако съм осведомена по-добре — отбеляза многозначително тя. — Искам да науча историите им, за да съм сигурна, че не са луди като Данзол. Пак ли сме сами тримата днес? — добави тя и после уточни, за да подсили довода си. — Руд пак ли има нервен пристъп? Дарби още ли е пиян?
Ранмуд скочи от наблюдателницата си върху перваза на прозореца.
— Що за нетактичност, кралице? — попита я, искрено оскърбен. — Руд не владее нервите си.
— Не съм го обвинила — отсече Битърблу. — Казах само, че ги има. Защо е нужно винаги да се преструваме? Не е ли по-градивно да говорим направо?
Решила, че на всяка цена й е необходимо нещо, Битърблу се изправи.
— Къде отивате, кралице? — поинтересува се Ранмуд.