Битърблу полежа зашеметена в канавката, докато бавно осъзна, че е сама. Какво се случи, в името на небесата?
Изправи се на крака и оцени щетите. Главата, рамото и глезенът я боляха. Нямаше нищо счупено или извадено от строя. Докосна парещото си чело и пръстите й почервеняха от кръв.
Далеч по-внимателно сега тя прекоси тичешком останалия път до двореца, влезе вътре и тръгна веднага да търси По.
Нямаше го в покоите му.
В нощното мъртвило покоите на Катса й се сториха ужасно отдалечени. Докато се добере дотам, главата й пламна от болка и от въпроса дали нападателят й е подозирал кого напада, или просто я е набелязал напосоки. Ако е знаел, какво е знаел? Дали е бил наясно, че напада кралицата, или я е взел за някой от шпионите й. Или за приятел на Саф и Теди? Дали схватката им му е разкрила коя е? Тя не го позна. Не го чу да проговаря и дори не знаеше дали е монсиец. Нищичко не знаеше.
Битърблу почука по вратата на Катса.
Тя се открехна и Катса се появи в цепнатината, увита в чаршаф, с изпепеляващ поглед и голи рамене, блокиращи достъпа.
— О! Привет! — поздрави тя и я пусна вътре. — Какво става? Добре ли си?
— Търся По. Буден ли е?
Катса отвори врата. В леглото зад нея спеше По.
— Изтощен е — обясни Катса. — Какво става, скъпа? — попита отново.
Очите на Катса грейнаха в синьо и зелено. По се изправи в леглото като марионетка.
— Какво има? Сутрин ли е? — промърмори сънено.
— Нощ е. Нападнали са Битърблу — уведоми го Катса.
— Велики морета! — По скочи от леглото, повличайки чаршафа; завърза го около кръста си и пристъпи първо напред, после назад, все още полузаспал. Насиненото му лице изглеждаше съвсем разбойнически. — Кой? Къде? На коя улица? С акцент ли говореха? Добре ли си? Виждаш ми се невредима. Накъде избягаха?
— Дори не знам дали са искали да нападнат мен, или шпионина, на който се преструвах — отвърна Битърблу. — Нямам представа кой беше. Не го познах и не проговори. Но мисля, че Даровитата беше там, По. Племенницата на Холт, която има Дарба да се прикрива. Изглежда ми се притече на помощ.
— А! — По замръзна изведнъж, после подпря ръце върху хълбоците си с особено изражение. Нещо като заучено нехайство.
— Племенницата на Холт ли? — Катса погледна объркано към По. — Хава? Какво общо има тя? И защо по цялото ти лице има бляскав прашец, Битърблу?
— О… — Битърблу намери стол и седна, триейки на сляпо боята по бузите си. Цялата злополучна нощ нахлу отведнъж в съзнанието й. — Не ме разпитвай за прашеца пред По, Катса — помоли тя, борейки се с напиращите сълзи. — Въпросът е личен. Няма нищо общо с нападението.
Катса явно разбра. Отиде до масичка в ъгъла и сипа вода в купа. Коленичи и изми лицето на Битърблу с мека кърпа и хладка вода. Потупа парещото й чело. Нежността й сломи окончателно Битърблу. Едри сълзи се стекоха по страните й и Катса спокойно попи и тях.
— По, защо стоиш там като олицетворение на самата невинност? — попита с премерен тон тя. — Няма ли да ни разкриеш загадката с Хава?
— Невинен съм — обиди се По. — Запознахме се преди седмица, това е.
— Аха — най-сетне Битърблу проумя откъде По е толкова отлично информиран за снощната скулптурна авантюра на Холт. — Сприятелил си се с похитителката ми. Чудесно.
— Прокрадваше се из двореца — продължи По, все едно не я чува. — Търсеше Холт. Усетих я, че в един от коридорите се преструва на статуя и я подложих на кръстосан разпит. Вярвам й. Онзи ден с Данзол е била заблудена, Битърблу. Едва в последния момент осъзнала, че той се кани да те отвлече. Чувства се ужасно. Както и да е, съгласи се да те наглежда в малките часове. Притеснявам се, че не се е свързала с мен — добави той и разтри лице с длани, — защото я помолих веднага да ми съобщи, ако се случи нещо. Къде те нападнаха, Битърблу? Не я откривам никъде край двореца.
— Как да ти съобщи? — поинтересува се Катса, подавайки разсеяно кърпата на Битърблу.
— Близо до източната стена, но не я виждах, делеше ме една улица оттам — отговори Битърблу. — Как така си я помолил да ме наглежда, По? Нима си казал на издирван беглец, че излизам нощем?
— Как по-точно се очакваше да се свърже с теб? — настоя Катса.
— Обясних ти — отвърна По на Битърблу. — Вярвам й.
— Тогава й поверявай своите тайни, По, не моите! Кажи ми, че не знае!
— По… — гласът на Катса прозвуча толкова странно, че и По, и Битърблу замлъкнаха и се обърнаха към нея. Тя бе отстъпила назад почти до прага на стаята, увила голите си ръце около чаршафа, сякаш и е студено. — По — повтори, — как щеше да се свърже Хава с теб? На вратата ни ли щеше да почука?