— Какво имаш предвид? — той преглътна и си разтри смутено врата.
— Обясни ли й как си разбрал, че е човек, а не статуя? — уточни Катса.
— Не прибързвай със заключенията — смотолеви По.
Катса се втренчи в По с изражение, което Битърблу не виждаше често. Поглед на човек, халосан с юмрук по корема.
— По, изобщо не я познаваш — прошепна Катса. — Не знаем нищо за нея.
С ръце върху хълбоците, със сведена глава По издиша дълбоко.
— Не се нуждая от разрешението ти — отрони безпомощно той.
— Постъпваш безразсъдно, По! И подло! Обеща да ми казваш, когато решиш да разкриеш Дарбата си пред някого. Помниш ли?
— Ако ти бях казал, Катса, щях да подпаля война. Редно е да имам право да разполагам с тайните си както преценя, без да се боря с теб всеки път!
— Но щом се отмяташ от обещание, трябва да ми съобщиш! — настоя отчаяно Катса. — Иначе нарушаваш дадената дума, а аз оставам с чувството, че си ме излъгал. Защо изобщо се налага да ти обяснявам? Обикновено ти ми обясняваш същото.
— Знаеш ли какво? — разгорещи се По. — Присъствието ти ме затруднява. Няма да се справя с положението, понеже непрекъснато мисля колко много се страхуваш.
— Ако си въобразяваш, че ще те оставя в такова състояние…
— Налага се. Договорихме се. Отиваш на север да търсиш тунела към Естил.
— Няма да замина. Никой никъде няма да ходи! Щом си решил да съсипеш живота си, поне приятелите ти ще бъдат тук, когато го направиш!
Катса крещеше; и двамата крещяха, а Битърблу се бе смалила на стола, присвиваше се от ужасния шум и притискаше с две ръце влажната кърпа до гърдите си.
— Ще си съсипя живота ли? — извика По. — Ами ако се опитвам да го спася?
— Да го спасиш? Ти…
— Помниш ли какво се споразумяхме, Катса? Ако ти не поискаш да си тръгнеш, тогава аз ще си отида и ти ще ме пуснеш!
Битърблу забеляза колко силно стискат вратата пръстите на Катса — аха да я пречупят. Катса се втренчи мълчаливо в По.
— И без друго щеше да тръгваш, любима — прошепна По, пристъпи напред и протегна ръка. — Щеше да тръгнеш, а после да се върнеш. Само от това се нуждая сега. От време.
— Не приближавай до мен — предупреди го Катса. — Не! Нито дума повече — добави, когато той понечи да проговори. По лицето й се търкулна сълза. — Разбирам те напълно.
Тя открехна вратата, шмугна се през процепа и изчезна.
— Къде отива? — смая се Битърблу. — Не е облечена.
По се отпусна тежко върху леглото. Оброни глава в длани и отвърна тихо:
— На север да проучи тунела за Естил.
— Сега? Но тя няма провизии! Наметната е само с чаршаф.
— Усетих къде е Хава — прекъсна я с одрезгавял глас По. — Крие се в художествената галерия. По ръцете й има кръв. Казва ми, че нападателят ти е мъртъв. Ще се облека и ще отида да чуя какво знае.
— По! Ще позволиш ли на Катса да тръгне така?
Той не отговори. От сълзите, които се опитваше да скрие от нея, Битърблу разбра, че не иска да обсъждат въпроса.
Тя го погледа мълчаливо, после приближи до него и го докосна по косата.
— Обичам те, По. Ще те обичам, каквото и да направиш.
И излезе.
В дневната й светеше лампа. Върху масата в забулената от тъмнината синя стая лежеше сребърна сабя и сияеше, погълнала сякаш цялата светлина.
До нея имаше бележка.
„Кралице,
Решихме сутринта да замина за Естил, но първо исках да ти предам сабята от Орник. Надявам се да останеш доволна колкото мен и да не се налага да я използваш, докато ме няма. Съжалявам, че няма да съм до теб, за да ти помогна да разрешиш загадките.
Твой — Гидън“
Битърблу взе оръжието — солидно, тежко и добре балансирано, пригодено да пасва на дланта и ръката й. Семпло и блестящо в мрака. _Орник го е изработил майсторски_, помисли си тя, вдигнала нагоре меча. _Тази нощ можеше да ми свърши работа._
В спалнята си Битърблу освободи място за сабята и ножницата върху нощната масичка. Огледалото й показа момиче с рана на челото — прясна и грозна; чорлаво момиче с напукани устни и страни, покрити със засъхнали вадички от сълзи и размазана златиста боя. Цялата й нощ се четеше по лицето. Не й се вярваше, че сутринта е започнала със съня й и с посещението при Мадлен; как само преди един ден е тичала по градските покриви със Саф и е разбрала за убийците на истината. Сега Катса бе поела към тунела. Гидън също щеше да тръгне скоро. След него — Рафин и Бан. Как толкова много се случва за толкова кратко време?
Саф.
Бродерията на майка й — весели рибки, снежинки и замъци в редици, лодки и котви, слънца и звезди — я изпълни със самота. Преди дори да се настани удобно в леглото, Битърблу заспа.