_О, По. Той не ме улеснява. Реши ли да разкрие истината, не знам какво да правя. Да се престоря, че е луд? Лудостта му няма да ми помогне да го освободя._
Всички бяха наставали отново. Прииска й се да изкрещи. Отпусна се на стола и продължи:
— Какви показания съм пропуснала? Кого се предполага, че е убил?
— Инженер в Източния град на име Айвън, кралице — отговори Пайпър.
— Айвън! Онзи, който построи мостовете и открадна дините? Той ли е мъртъв?
— Да, кралице. Същият Айвън.
— Кога са го убили?
— Преди две нощи, кралице.
— Преди две нощи — повтори Битърблу и после разбра какво означава това. Впи очи в Пайпър. — По кое време?
— Малко преди полунощ, кралице, под часовниковата кула на Чудовищния мост. Свидетел е видял всичко. Часовникът е ударил полунощ секунди след убийството.
Сърцето й потъна в краката, в пода, в земята под замъка. С усилие на волята насочи поглед към Саф. И, да, той, разбира се, се втренчи в нея със скръстени ръце, разкървавената му уста се изкриви в противна усмивка. Саф знаеше отлично, че в полунощ преди два дни държеше ръцете й върху покрива на печатницата, отговаряше на третия й въпрос и я уверяваше, че няма да се изтърколи в бездната. Подхвърли й часовника си, за да я разсее и да уталожи страха й от височини. Заедно чуха камбаната на часовника.
_О, По, не разбирам какво става тук. Някой лъже. Какво да правя? Кажа ли истината, съветниците ми ще разберат, че съм се измъквала тайно от двореца. Непоносимо ще е да научат, никога вече няма да ми се доверяват, ще се препират с мен за всичко, ще се опитват да ме контролират. И цялото кралство ще ме одумва как имам тайна афера с лиенидски моряк-крадец. Никой няма да ми вярва. Ще посрамя и себе си, и хората, които ме подкрепят. Как да постъпя? Има ли изход?_
_Къде си?_
_Не ме чуваш, нали? Не идваш…_
— Обвиняемият представи алиби, кралице — продължи Пайпър. — Твърди, че е съзерцавал звездите с приятел. Въпросният приятел, с когото били на покрива, живеел в двореца, ала не знаел истинската му самоличност. Вироглаво отказва да опише приятеля, та да го издирим. С други думи, всъщност няма алиби.
_С други думи, дори обвинен в убийство, Саф защитаваше тайните на приятелите си. Макар да не са му оказали честта да споделят тайните си с него._
Изражението на Саф не се промени — стана само по-сурово, по-напрегнато и по-горчиво усмихнато. По него не се четеше нежност към нея. Нежността бе за Искрица, а Искрица вече я нямаше.
_По. Нямам избор._
Битърблу се изправи и наред:
— Всички да останат седнали. — Не успяваше да овладее разтрепераното си тяло. За да не сключи ръце, хвана дръжката на сабята. Погледна към Саф и изрече: — Знам името на приятеля му.
Вратите в дъното на залата се отвориха рязко и По нахлу през тях. Всички присъстващи се обърнаха назад, проточили шии да видят източника на трясъка. Застанал между пейките, с охлузено лице и запъхтян, По извика на Битърблу.
— Братовчедке! Вратите ви заяждат!
Престори се, че обхожда с очи множеството. Последва най-майсторското отиграване на стъписано разпознаване, което Битърблу бе виждала през живота си. Тялото на По застина, а по лицето му се изписа съвършено изумление.
— Саф! — възкликна той. — Велики морета! Ти ли си това? Не те обвиняват в нещо, нали?
Битърблу разбираше, че облекчението й е преждевременно. Все пак не изпитваше друго чувство, когато седна отново. Не смяташе да казва нищо, докато не разбере какво точно е намислил По. Произнесе само една дума: „Пайпър“, та съдията да повтори обвиненията срещу Саф, а По да изиграе драматично ролята на удивен и ужасен приятел.
— Но това е невъзможно! — По застана до затворника, който се пулеше срещу него, все едно е танцуваща мечка, изскочила от торта. С едно плавно движение По прескочи ограждението около обвиняемия, разблъска смаяните, ставащи на крака стражи и улови рамото на Саф. — Защо ме защитаваш, човече? Не знаеш ли какво се случва с убийците в Монсий? Кралице, той не е убиец. Наистина беше на покрива онази нощ точно както твърди, а аз бях с него.
_Благодаря, По. Благодаря. Благодаря._
Чувстваше се като хартиената птица, която По хвърляше към стената. Уплаши се да не би да се плъзне по ръба на стола и да се просне на пода.
Между По и съдиите й се бе разразил яростен спор.
— Не ви касаят съображенията ми — отвърна безизразно По, когато лорд Куол го попита с мазна усмивка защо в полунощ е съзерцавал звездите с моряк от покрив в Източния град. — И това няма нищо общо с въпроса дали Саф е невинен, или виновен. — Последва: — Откога сме приятели ли? Какво имате предвид? Не сте ли го питали? — _Не знаем дали са го питали_, рече му мислено Битърблу, ала По явно вече бе разбрал, че не са — за щастие — и продължи невъзмутимо: — Запознахме се през онази нощ. Чудно ли е, че се разговорихме? Вижте го! Никога не пренебрегвам сънародник!