— Не. Да. Не — отговори трескаво Битърблу. — Къде е Хелда?
— Кралице? — гласът на Хелда долетя от вратата зад нея. — Какво става?
— Направих нещо ужасно. Не пускай никого, освен По и човека, когото ще доведе. Разбра ли? Не искам да говоря с никой друг.
— Разбира се, кралице. Какво се случи?
Битърблу закрачи напред-назад. Не знаеше как да подхване разговора. За да избяга от необходимостта да обяснява, размаха безнадеждно ръце, профуча край Хелда в преддверието, влезе в спалнята си и затвори вратата. Продължи да снове от едната до другата стена, а сабята я удряше по крака при всяко обръщане.
_Къде е По? Защо се бавят толкова?_
Несигурна кога и как е прекосила стаята, тя се оказа приведена над сандъка на майка си, вкопчена в капака му. Сълзите й размазаха резбованите фигури върху него.
После вратата се отвори и Битърблу се изправи припряно, обърна се, препъна се и се стовари тежко върху сандъка. По влезе и захлопна вратата.
— Къде е той? — попита Битърблу.
— В дневната ти — отговори По. — Помолих Хелда и момичето да излязат. Има ли начин да те убедя да отложиш разговора? Доста му се насъбра и не е успял да премисли.
— Трябва да му обясня.
— Ако му дадеш известно време…
— Обещавам да му дам всичкото време на света, след като му обясня.
— Битърблу…
Тя изопна рамене и с няколко бързи крачки застана пред него с вирната брадичка и остър поглед.
— Добре, добре — победен, По разтърка лице с обсипаните си с пръстени ръце. — Няма да изляза — добави с равен глас.
— По…
— Бъди царствена колкото желаеш, Битърблу. Той е ядосан, ранен, умен и ловък. Тази сутрин е счупил ръката на един страж. Няма да те оставя сама с него.
— Няма ли начин да изтръгнеш лиенидска клетва на честта от него? — попита саркастично тя.
— Вече го направих — отвърна По. — Но няма да си тръгна.
Седна решително на леглото и скръсти ръце и кръстоса крака.
Битърблу го погледа известно време с пълното съзнание, че му предава чувства, чието естество самата тя не разбира. С героично усилие на волята все пак успя да прикрие колко й се иска да надмогне налудничавата криза с Дарбата му.
— Онова магаре Куол в Дворцовия ти съд мрази лиенидите — обади се По. — Заблуждава се, че ни мисли за изродени от кръвосмешение мускулести празноглавци, но всъщност се тревожи защо изглеждаме по-добре от него. Няма логична причина да включва Саф в кюпа, понеже сам спомена, че Саф не прилича съвсем на лиенид. Ревнува ни, защото сме украсени със злато. Не е за вярване! Ако имаше възможност да ни обвини и двамата в убийство и да ни отнеме достойнството дори само заради него, нямаше да се поколебае. През цялото време се мъчеше да си ни представи без него.
— Без… достойнството?
— Без златото ни — уточни По. — Ще остана тук, докато говориш със Сапфайър. Докосне ли те, ще вляза и ще го удуша.
Влизайки в дневната, забеляза първо златото, уловило слънчевите лъчи по пръстите и ушите на Саф. Веднага разбра, че не би й харесало да го вижда без него. Все едно да е с чужди очи или да говори с различен глас.
Разкъсаното му палто разби сърцето й. Прииска й се да го докосне.
После той се обърна към нея и тя видя отвращението, изписано по всяка черта на подутото му и насинено лице и във всеки контур на тялото му.
Той падна на колене с очи, вперени право в нейните — съвършена подигравка на раболепие, понеже никой коленичил не поглежда към лицето на владетеля. Вдигнатата глава обезсмисля целта на поклона.
— Спри! — извика тя. — Стани!
— Както желаете, кралице — подхвърли саркастично той и скочи на крака.
Тя започна да проумява играта му.
— Недей, Саф — помоли го. — Познаваш ме.
Саф изсумтя.
— Какво? Какво има?
— Нищо, кралице.
— О, кажи ми Саф!
— Не бих дръзнал да противореча на кралицата, ваше величество.
На друго място, в друг разговор помежду им, тя щеше да зашлеви самодоволното му лице. Искрица би го поставила на мястото му веднага, Битърблу обаче не можеше. Зашлевеше ли Саф, щеше да се включи в играта му — могъщата кралица се разправя с нископоставен поданик. И колкото повече го третираше като поданик, толкова по-решително той завладяваше положението. Тя се обърка, понеже изглеждаше нелогично кралицата да прехвърля власт на подчинения, като се отнася зле с него.
Искаше просто да поговори с него.
— Саф, досега бяхме равнопоставени приятели.
Той я изгледа с нескрит присмех.
— Какво? — помоли тя. — Кажи ми. Говори с мен.
Саф пристъпи към короната и сложи длан върху нея. Поглади мекото злато отпред, прокара пръсти по скъпоценните камъни. Тя мълчеше, макар да усещаше жеста му като физическо насилие. Той обаче не спря до тук. Вдигна я, сложи я на главата си и се обърна да я изгледа злостно — крал с подути очи, с окървавена уста и окъсано палто. Тя не се стърпя.