Гривната не беше проблем, понеже Хелда даваше на шпионите си обикновена кожена връв с дубликат на пръстена на Ашен — истински лиенидски пръстен от злато, инкрустиран с миниатюрни, лъскави, тъмносиви камъни. Всеки пръстен, носен от лиенидите, символизираше член на семейството му, а този пръстен Ашен носеше за дъщеря си. Оригиналът се намираше у Битърблу. Държеше го при другите пръстени в дървения сандък на майка си.
Развълнува се, докато го завързваше около китката си. Ашен й го бе показвала често. Обясняваше й, че е избрала камъни с цвета на очите на Битърблу. Битърблу притисна китката си към тялото, опитвайки се да реши дали майка й би одобрила намеренията й.
_Е, веднъж ние с мама също се измъкнахме тайно от двореца. Макар и не по същия начин. Избягахме през прозореца. И неслучайно. Тя се опитваше да ме спаси от него._
_Спаси ме. Изпрати ме напред, а тя остана и умря._
_Мамо, не съм сигурна защо го правя. Нещо не се връзва, виждаш ли? От сутрин до вечер подписвам купища хартия в кулата. Не е достатъчно, нали? Разбираш ли ме, мамо?_
Да се промъква тайно беше измама. Както и да се предрешва. Малко след полунощ, облякла тъмни панталони и пелерината с качулка на Фокс, кралицата напусна крадешком покоите си и влезе в света на историите и лъжите.
2.
Никога не беше виждала мостовете отблизо. През ежегодните обиколки не бе минавала по улиците на Източния град. Познаваше мостовете само от височината на кулата, гледаше ги от небето и се питаше дали изобщо са истински. Сега, застанала в основата на Крилатия мост, тя прокара пръсти по студените мраморни парчета, изграждащи гигантските темели.
И привлече внимание.
— Махай се — тросна се мъж, излязъл през прага на една от мръсните белокаменни сгради, сместени натясно между колоните на моста. Изпразни кофа в канавката. — Нямаме нужда от откачалки.
Отношението към човек, чието единствено престъпление е докосването на мост, й се стори възгрубо, но Битърблу продължи смирено напред, за да прекрати срещата. По това време ужасно много хора изпълваха улиците. Всички я плашеха. Стараеше се да ги заобикаля, придърпваше качулката над челото си и се радваше, че е дребничка.
Високи, тесни постройки се подпираха, долепени една до друга, и рядко предлагаха изглед към реката. На кръстовищата улиците се разклоняваха в различни посоки, умножавайки възможностите. Тя реши засега да не се отдалечава от реката, защото подозираше, че иначе ще се изгуби и обърка. Подмамваха я обаче лъкатушните алеи, изчезващи в мрака.
Реката я отведе до следващия колос в списъка й — Чудовищния мост. Сега Битърблу попиваше повече подробности, осмеляваше се дори да погледне лицата на хората. Съзираше лукавство, припряност, изтощение, умора. Виждаше и празни и безизразни очи. Постройките, предимно от бял камък, но и дъсчени, се издигаха, облени в жълтеникаво сияние, а краищата им се стопяваха в сенките. Смути се колко излинели и запуснати изглеждат.
Озова се пред странното място за истории под Чудовищния мост, понеже обърка посоката. Всъщност и Лек изигра роля. Отскочи в странична алея да избегне двамина едри, пъргави мъже и се оказа в капан, когато и те свърнаха след нея. Размисли, разбира се, дали да не се върне обратно покрай тях, но за да не привлича внимание, продължи забързано напред, преструвайки се, че знае къде отива. За жалост уличката свърши внезапно пред врата в каменна стена, охранявана от мъж и жена.
— Е? Какво искаш? Ще влизаш ли, или не? — попита я мъжът, когато тя запристъпва объркано от крак на крак.
— Просто се разхождам — прошепна Битърблу.
— Добре — кимна мъжът. — Върви си по пътя тогава.
Тя се обърна послушно, а мъжете подире й я заобиколиха и вратата се отвори да ги пусне вътре. После се затвори и пак се открехна пред малобройна весела група младежи. Отвътре долетя глас — дълбок, дрезгав, неразбираем, ала мелодичен като на обветрено старо дърво. Интонацията напомняше разказвач на история.
Сетне гласът произнесе разбираема дума — „Лек“.
— Вътре — заяви тя на мъжа, взела мигновено безразсъдно решение.