— Не мисля, че разбираш коя си. Не съзнаваш каква пропаст ни дели. Ти си толкова високо в света, че не виждаш дотам, където съм аз. Не проумяваш какво направи.
Саф я заобиколи и изчезна в преддверието, без да се сбогува. Бутна с рамо външната врата най-ненадейно и тя възкликна от изненада, че е останала сама.
Битърблу отпусна бавно ръце, обърна се и огледа стаята, огряна от обедното слънце. Потърси с очи часовника върху полицата над камината да види колко часа от деня остават да преживее, преди да се скрие под завивките в леглото.
Погледът й не стигна до часовника, защото короната я нямаше върху кадифената възглавничка.
Битърблу се завъртя диво. Тялото й отказваше да приеме прозрението на разсъдъка, ала короната, разбира се, я нямаше никъде в стаята. Битърблу просъска името на Саф и хукна след него. Излетя през входната врата и се озова пред втрещените лица на двама лиенидски стражи.
— Какво има, кралице? — попита войникът отляво.
Какво би могла да направи всъщност? Да кръстосва слепешката замъка с надеждата пътищата им да се пресекат в някой вътрешен двор? А после какво? Ще го помоли на всеослушание да й върне короната, която крие под палтото си? А щом той й откаже, ще се сборичка с него? Пак ще го арестуват и този път за истинско престъпление.
— Всичко е прекрасно — отвърна Битърблу. — Това е най-щастливият ден В живота ми. Благодаря, че попитахте.
Влезе вътре и ритна вратата на спалнята да поиска обяснение от По защо е позволил да откраднат короната й.
Отговорът бе повече от очевиден. По спеше.
22.
След час По нахлу отново в покоите й без короната.
— Къде е? — процеди през зъби Битърблу от дивана, където цял час побутваше настрани храната, поднасяна й упорито от Хелда, отпращаше учудените си съветници и си гризеше кожичките около ноктите.
По седна тежко до нея, с омачкани, подгизнали дрехи.
— Изгубих го.
— Изгуби го? Как?
— Имаше преднина, Битърблу, а сестра му го чакаше пред двореца. Тичаха заедно и от време на време се разделяха. Дъждът ме затрудни още повече. Не съм в състояние да следя мислено всичките ти улици, къщи, движещи се хора и същевременно да се съсредоточавам върху отдалечаващ се беглец. Изгубих се. Наложи се да се върна по дирите си. На всичкото отгоре стотиците минувачи реагираха драматично, чудеха се защо търча като лунатик. Неспособен съм да ти опиша колко ме разсейваха. Силата на клюкарската мелница, ако я усещаш като мен, оплита мислите ти. Мнозина са разбрали някак, че Катса е тръгнала внезапно посред нощ. Разплакана и облечена в дрехи на Рафин, е препускала с кон по Крилатия мост. Погледнеха ли ме, им се приискваше да ме попитат какво ужасно нещо съм й причинил.
— Освен това — обади се достолепен глас откъм вратата — вижте го как изглежда, кралице. Не съм пробвала да гоня млади мъже по улиците, но сигурно е трудно с натежали крака и изморени очи. Той явно не е спал от дни и кой може да го вини, след като възлюбената му го напусна изневиделица?
Хелда влезе в стаята, отиде до масичката в ъгъла, сипа чаша сайдер и я подаде на По.
— Тръгна, защото аз я помолих, Хелда — обясни тихо той.
Хелда изсумтя и седна срещу тях.
— Кой ще ме осведоми какво става? — поинтересува се.
Битърблу се обърка. Дали По беше разкрил истината си пред Хелда? Или й я разкрива в момента? Възнамерявал ли е изобщо, или тя го е изненадала неподготвен? Ако влезеше лиенидски страж или шпионин, дали По щеше да сподели тайната си и с тях? Защо да не окачи знаме под прозореца?
Битърблу откъсна кожичка твърде близо до корена на нокътя и вдиша през зъби.
— Е, днес арестуваха мой познат от града за убийство, което не е извършил — подхвана тя, наблюдавайки как нараства кървавото мънисто. — Оправдаха го. После По го доведе тук да говоря с него.
— Видях го на влизане, кралице, преди принц По да ме отпрати в стаята ми и да ми нареди да стоя там — обясни недоволно Хелда. — Приличаше на непоправим разбойник. Когато започна да ви крещи и аз излязох да го вразумя, принц По пак ме отпрати.
— Името му е Сапфайър — преглътна тежко Битърблу. — Не знаеше, че съм кралицата, докато днес не ме видя в Дворцовия съд. Бях му казала, че работя в кухнята.
— Разбирам — присви очи Хелда.
— Той ми е приятел, Хелда — прошепна отчаяно Битърблу. — Само дето на излизане открадна короната.
Хелда се намести по-стабилно на стола.
— Разбирам — повтори сухо.
— Не виждам с очите си — съобщи По на Хелда ни в клин, ни в ръкав, прокарвайки пръсти през мократа си коса. — За другото, предполагам, си се досетила, но цялата истина е, че ослепях преди осем години.
Хелда отвори уста. Затвори я.