— Усещам нещата — продължи По. — Не само мисли, но и предмети, тела, сили, инерция, света около мен. Ето защо слепотата не ме затруднява толкова. Не мога обаче да чета. Не различавам цветове. Светът се състои от сиви форми. Слънцето и луната са твърде далеч да ги усетя и не виждам светлината.
Все още движейки устни, Хелда бръкна в джоба си, извади носна кърпичка и я подаде на Битърблу. След секунда измъкна втора и я сгъна педантично, сякаш точното съвпадение на ъглите е най-жизненоважната задача за деня. Когато я притисна към устните си и попи очи, По сведе глава.
— Колкото до короната — прочисти гърло той, — изглежда се бяха отправили на изток, вероятно към сребърните докове. После ги изгубих.
— Ходи ли в печатницата?
— Не знам къде се намира, Битърблу. Никой не ми е показал мислено картата. Направи го и сега ще отида.
— Не. Аз ще отида — възрази тя.
— Не те съветвам…
— Трябва.
— Битърблу, първия път те предупредих да не се срещаш с него и той ти открадна короната — изгуби търпение По. — Какво мислиш, че ще направи втория път?
— Ще продължавам да упорствам…
— Докато аз стоя отвън, готов да нахълтам вътре да те защитя, а на него… не знам… му щукне да се измъкне на улицата и да се разкрещи, че момчето с качулката всъщност е кралицата на Монсий… Нямам време за губене, Битърблу, и нямам сили да разплитам възлите ти.
Битърблу стана с побелели устни.
— Да спра ли тогава и аз да разплитам възлите ти, По? Колко пъти се е налагало да те прикривам с лъжи? Колко пъти през първите години от запознанството ни си ме лъгал ти? Ти, човекът, неподатлив на заблуди! Крайно неудобно е понякога да си нарушаваш спокойствието, лъжейки заради другиго.
— Понякога си безмилостна — прошепна горчиво По.
— Мисля, че достатъчно се самосъжаляваш — отсече Битърблу. — Редно е точно ти да разбереш колко се нуждая от прошката на Саф. Защото през цялото време причиняваш на всички това, което аз му причиних. Помогни ми или не ми помагай. Както решиш. Но не ми говори като на дете, което нехайно забърква каши. Не си наясно какви проблеми има в града и В кралството ми. — Тя седна отново, посърнала и омаломощена. — О, По… — скри лице в длани. — Съжалявам. Посъветвай ме… Какво да му кажа? Какво правиш ти, когато нараниш някого с лъжа?
Той помълча известно време. После се подсмихна тъжно.
— Извинявам се.
— Да, и аз — Битърблу си припомни целия ужасен разговор със Саф. После го повтори мислено още веднъж. — О! — Втренчи се поразена в По. — Нито веднъж не се извиних.
— А трябва. И непременно му разкрий истината, доколкото е възможно — насърчи я По вече с по-ласкав глас. — Увери се обаче, че няма да я използва, за да те унищожи. После го остави да излее гнева си. Аз така правя.
Значи ще се хвърля в огъня на чувството си за вина и омразата на човека, към когото се привързах.
Битърблу огледа съсипаните си кожички на ноктите. Започваше да разбира по-добре, по-ясно дилемата на По. Облегна глава на рамото му. Той я прегърна мълчаливо.
— Хелда, колко дълго ще успеем да прикрием липсата на короната? — попита Битърблу.
Хелда сви устни.
— Доста дълго — кимна решително тя. — Не очаквам да се сетят за нея преди посещението на чичо ви, кралице. Тук не влиза никой друг, освен шпионите ви, прислужниците, приятелите ви от Съвета и аз. От тях не се доверявам само на един-двама прислужници. Ще сложа нещо върху възглавничката и ще го покрия, та липсата да не личи.
— Не забравяй, че зависи и от Саф — обади се По. — Той е способен по много начини да разпространи из целия град мълвата, че короната ти не е там, където й е мястото. А и мнозина ни видяха да влизаме заедно в покоите ви след процеса.
Битърблу въздъхна. Ядосаше ли се достатъчно, Саф не би се посвенил да го направи.
— Трябва да разберем кой го е натопил за убийството — каза тя.
— Да. Важно е — съгласи се По. — Искаш ли аз да го разпитам за короната? Позволи ми, моля те? Ще се опитам да науча и нещо за инсценировката. От полза ще е и да поговоря с мнимия очевидец.
— Да. Добре — кимна с въздишка Битърблу. — Ще чакам тук, за да си събера мислите. Хелда, ще продължиш ли да отпращаш съветниците ми?
* * *
Битърблу се затвори в спалнята и закрачи напред-назад.
_Възможно ли е Саф наистина да смята, че организирам покушенията над търсачите на истината? След като бягах с него по покривите? И доведох Мадлен при тях! Възможно ли е действително…_
Тя седна вцепенено върху сандъка и заизмъква фибите от косата си. _Възможно ли е действително да мисли, че бих му причинила зло?_
Разтърка си главата и превърна разпиляната си коса в птиче гнездо. Откри, че въпросът й я отпраща в страховита задънена улица. Нямаше власт над мислите на Саф.