_Той каза, че не разбирам какво съм направила и колко високо съм в света. Запратила съм го в пропаст. Никога не сме били приятели, никога не сме били равни._
Отиде до тоалетната масичка, където седеше, когато Хелда й сплиташе косите, хвърли фибите в сребърна купа и се втренчи в огледалото. Тъмни кръгове обрамчваха като синини очите й, а челото, още разранено от снощното нападение, изглеждаше заплашително поморавяло. Зад нея се простираше грамадната стая, леглото, високо и обширно като маса, способна да побере всичките й приятели, среброто, златото, алените стени; тъмният таван, осеян със звезди. _Фокс или някой друг трябва да почисти паяжините_, помисли си тя. _Някой трябва да се погрижи за красивия килим._
Представи си печатницата — разхвърляна и светла — и стаичките зад нея, които биха се побрали в спалнята й, спретнати, със стени и подове от грубо одялано дърво. Взря се в отражението на роклята си от бледосива коприна, съвършено скроена и ушита, и се замисли за неугледните дрехи на Саф, за разнищените ръбове на ръкавите му. Спомни си колко му харесваше златния часовник на Лек. Спомни си как заложи огърлицата си, без да й мигне окото, без да пресмята колко получава в замяна.
Те не бяха бедни. Имаха работа, имаха храна, организираха празненства. Не знаеше обаче какво всъщност означава да си беден. Не би познала бедността, ако я види. Ако не бяха бедни, какви бяха? Как се живееше в града? Плащаха ли наем на някого? Кой решаваше колко струват нещата? Плащаха ли непосилни данъци на Короната?
Смутена, Битърблу се върна до сандъка на майка си, седна и с усилие на волята се опита да досегне въпроса как точно е принизила Саф. Ако разменяха ролите си? Ако тя бе най-обикновен поданик, а Саф се бе оказал кралят? Щеше ли да се почувства запокитена в пропаст?
Беше й почти невъзможно да си го представи. Всъщност изглеждаше направо абсурдно. Започна обаче да се пита дали слабостта на въображението й не се обяснява наистина с предположението на Саф, че от високото си място е неспособна да прогледне толкова ниско.
Незнайно защо съзнанието й упорито се връщаше към нощта, когато със Саф бяха на сребърните докове. Говореха за пирати и търсене на съкровища, а край тях се издигаха огромните корпуси на корабите на кралицата. Бдителни войници пазеха среброто, предназначено за нейните съкровищници, за нейната златна крепост.
По-късно По влезе в спалнята й още по-мокър отпреди и с окаляни дрехи. Битърблу седеше на пода, обвила глава с длани.
— По, аз съм много богата, нали? — прошепна тя.
Той клекна до нея и по килима се стекоха ручейчета.
— Гидън е богат. Аз съм изключително богат, а Рафин — по-богат от мен. Няма дума за теб, Битърблу. А парите на твое разположение са само част от могъществото ти.
— Не вярвам да съм го оценявала преди — отбеляза сподавено тя.
— Да, разбирам — кимна По. — Така е с богатството. Една от привилегиите му е да не се налага да се замисляш за него. И една от опасностите. — Той седна. — Какво има?
— Не съм сигурна — отрони Битърблу.
Той замълча очаквателно.
— Май не носиш короната — добави тя.
— Короната не е в печатницата. Саф я е предал на приближен на подземен лорд. Дърпа конците на черния пазар, нарича се Спук и живее скрит в пещера, ако съм прочел правилно мислите му.
— Короната ми вече е на черния пазар? — извика Битърблу. — Но как ще я откупим?
— Останах с впечатлението, че Спук само я съхранява, Бръмбарче. Възможно е да успеем да я върнем. Не се отчайвай. Ще пообработя Саф, ще го поканя на среща на Съвета или нещо подобно. На сбогуване той коленичи, представи си! Целуна ми ръка и ми пожела приятни сънища, макар да го обвиних в кражба на кралска собственост.
— Сигурно си доволен, че мрази само монсийските благородници — предположи горчиво тя.
— Ще намрази и мен, ако разбия сърцето му — прошепна По.
Битърблу го погледна сепнато.
— Значи съм разбила сърцето му, така ли, По?
— Него трябва да попиташ, скъпа.
Тогава тя забеляза, че По трепери. И не само — вгледа се по-внимателно и съзря колко замаяно и болезнено блестят очите му. Протегна ръка и докосна лицето му.
— По! Гориш! Как се чувстваш?
— Честно казано, вътрешностите ми все едно са от олово — призна той. — Треска ли имам? Това би обяснило защо паднах.
— Падна ли?
— Дарбата ми започва да изкривява нещата, когато имам висока температура. Без зрение е дезориентиращо. — Опипа се отнесено по главата. — Май паднах повече от веднъж.
— Болен си — тя се изправи разтревожена. — Изпратих те два пъти в дъжда. Паднал си заради мен. Хайде, ще те заведа в спалнята ти.