Някои думи и фрази се повтаряха често. Понякога запълваха цял чаршаф. Той лъже. Той лъже. Кръв. Не помня. Трябва да си спомня. Трябва да го убия. Трябва да спася Битърблу.
_Помогни ми, мамо. Кажи ми какво се е случило, какво си видяла._
В кабинета й съветниците започнаха надлежно да я осведомяват за лордовете и дамите в кралството. Първо я запознаха с онези, които живееха най-далеч — с имената, владенията им, семействата им, данъците, отличителните им черти и уменията им. Никой от тях не бе представен като „лорд, предразположен да убива търсачи на истината“. Всъщност никой не й се стори особено забележителен и Битърблу разбра, че така няма да стигне доникъде. Почуди се дали да не помоли Теди и Саф за списък с благородници, ограбвали най-жестоко хората си. Щеше ли някога пак да й се отдаде възможност да ги помоли за каквото и да било?
После, в навечерието на октомври, я заля вълна от спешни документи.
— Велики морета! Какво става? — попита тя, докато подписваше със замъглени очи формуляри за възлагане на работа, разместваше харти и се бореше с купища листове, трупащи се по-бързо, отколкото успяваше да им насмогне.
— Винаги е така през октомври — подсети я съчувствено Тиел. — Всички в кралството искат да отметнат належащото и да се подготвят за зимата.
— Така ли? — Битърблу не помнеше такъв октомври. От друга страна, месеците се сливаха еднакви в ума й. Или поне до нощта, когато излезе в града и промени из основи живота си.
Един ден опита отново да повдигне темата за убитите търсачи на истината.
— Процесът, на който присъствах — подхвана, — срещу набедения лиенид-монсиец, приятел на принц По…
— Отидохте, без да ни съобщите, кралице, а после поканихте в покоите си обвиняемия — уточни с кадифен гласец Ранмуд.
— Поканих го, защото подчинените ми се бяха отнесли несправедливо към него и понеже е приятел на братовчед ми — обясни спокойно Битърблу. — А отидох, защото имам право да ходя, където пожелая. Та така… Процесът ме накара да се замисля. Отсега нататък настоявам твърденията на свидетелите в Дворцовия съд да бъдат потвърждавани от други очевидци. Искам да се преразгледат делата на всички затворници. На всички, разбирате ли? Щом едва не наказаха за неизвършено убийство лиенида-монсиец, възможно е и други да са осъдени несправедливо. Нали?
— Не, разбира се, кралице — възрази Ранмуд с досада и раздразнение, което не срещна съчувствие у Битърблу.
И тя изпитваше отегчение и умора, а умът й току се връщаше към ярките фигурки върху чаршафите, разкриващи твърде малко полезна информация и прекалено много болка.
„Мечтая да бях дала на детето си добър баща. По-добре да му бях изневерила. Такива решения обаче не хрумват на осемнайсетгодишно момиче, избрано от Дек. Решенията изчезват в мъглата му. Как да я защитя от тази мъгла?“
Един ден Битърблу не успя да си поеме дъх зад писалището. Стаята се наклони, тя политна надолу. Въздухът някак си не нахлуваше в гърлото и в дробовете й. След миг Тиел коленичи до нея, улови крепко ръцете й и зашепна да поема бавно дъх след дъх.
— Чай от лорасим — нареди той на Дарби, току-що изкачил се с купчина писма, громолейки по стъпалата, все едно краката му са чукове, разбиващи кулата й.
— Кралице, нещо не е наред напоследък — прошепна й притеснено Тиел, след като Дарби излезе. — Виждам колко страдате. Обидил ли ви е някой? Да не би да сте ранена? Или болна? Умолявам ви да ми кажете как да ви помогна. Възложете ми задача, кралице, каквато и да е.
— Утешаваше ли мама? — попита сподавено Битърблу. — Помня, че идваше при нея понякога, Тиел, но другото ми се губи.
Мина миг.
— Когато бях с ясно съзнание, се опитвах да успокоявам майка ви — отвърна той с глас, стаил бездънна тъга.
— Ще изчезнеш ли сега? — отрони обвинително тя, втренчена в очите му.
— Кралице, безполезно е и двамата да изчезнем. Тук съм. При вас. Кажете ми какво става, кралице? Умолявам ви! Има ли нещо общо с несправедливо обвинения човек? Приятели ли сте с него?
В същия момент в кабинета влезе Руд с чаша чай. Поднесе й я и коленичи до Тиел.
— Как да ви помогнем, кралице? — попита, покривайки с длани ръцете й, обвили чашата.
_Като ми разкажете какво сте видели_, отвърна безмълвно тя на благия му поглед. _Край на лъжите! Просто ми кажете!_
Ранмуд дойде последен.
— Какво има? — осведоми се с настойчив глас, поглеждайки съветниците, коленичили пред стола на Битърблу.
— Просто ми кажете — прошепна тя.
— Какво? — тросна се Ранмуд.
— Какво сте видели. Не ме измъчвайте и ми разкажете. Знам, че сте били лечители. Какво правеше той? Кажете ми истината!