Той сви безразлично рамене, сякаш му е все едно, стига тя да тръгне нанякъде.
И така, Битърблу последва името на Лек и за пръв път влезе в стая за истории.
Приличаше на кръчма, с тежки дървени маси, столове и бар, осветен от стотици лампи и препълнен с мъже и жени — прави, седнали, сновящи насам-натам, облечени неугледно, отпиващи от чаши. Полазиха я тръпки от дълбокото облекчение, че е влязла просто в гостилница.
Вниманието на присъстващите бе погълнато от разказвача, застанал до бара. Имаше грозновато, сипаничаво лице, което някак се разхубавяваше, докато говори. Битърблу позна историята, но не й се довери веднага не защото сюжетът изглеждаше неправдоподобен, а понеже мъжът имаше едно тъмно и едно бледосиньо око. Каква Дарба притежаваше? Красив глас ли? Или нещо по-зловещо, омайващо слушателите?
Битърблу умножи 457 по 228, за да провери как ще се почувства след това. Отне й минута. 104 по 196. Подбираше числата напосоки. Не изпита усещане за празнота или замъгляване. Съсредоточаването й върху числата изглежда не превъзхождаше другите й възприятия. Значи Дарбата наистина беше чисто и просто красив глас.
Ненадейно раздвижване около входа избута Битърблу към бара. Пред нея внезапно застана жена и я попита какво ще поръча.
— Сайдер — отвърна Битърблу, съобразявайки бързо, че едва ли е нормално да не поиска нищо.
О, но имаше спънка, понеже жената щеше да очаква да й платят сайдера, нали? Кога за последно в джобовете й имаше монети? Битърблу не успя да си спомни. Кралиците не се нуждаят от пари.
Мъжът на бара до нея се оригна и несръчните му пръсти разпиляха няколко монети върху тезгяха. Без да се замисли, Битърблу облегна ръка върху плота и широкият й ръкав покри двете монети, най-близо до нея. После другата й длан се плъзна под ръкава и прибра монетите в шепа. След миг те бяха в джоба й, а празната й ръка почиваше невинно върху тезгяха. Озърна се, уж небрежно, и улови погледна на младеж, втренчен в нея с лека усмивка. Облягаше се на бара под прав ъгъл от нея, откъдето я виждаше отлично. В полезрението му попадаха съседите й, а вероятно и простъпките й.
Тя отвърна очи, пренебрегвайки усмивката му. Жената й донесе сайдера и Битърблу пусна монетите върху тезгяха, решила да се довери на съдбата, че са достатъчно. Жената ги взе и й върна по-дребна монета. Битърблу сграбчи и нея, и чашата, отдалечи се от бара и избра ъгъл в дъното, където имаше повече сенки, по-широк обзор и по-малко любопитни.
Позволи си да се отпусне и да се вслуша в историята. Беше я чувала неведнъж; тя самата я бе разказвала. Описваше — вярно — как баща й дошъл в Монсийския кралски двор като малко момче. Молел за помощ, едното му око били закрито с превръзка, не обяснявал кой е и откъде идва. Очаровал краля и кралицата със съчинени от него увлекателни истории за земи, където животните са яркоцветни, сградите — просторни и високи като планини, а величествени армии изскачат от процепи в скалите. Никой не знаел кои са родителите му, защо носи превръзка и защо разказва такива истории, но го обикнали. Кралят и кралицата нямали деца. Осиновили Лек и когато навършил шестнайсет, кралят, понеже нямал живи роднини, го посочил за свой наследник.
Няколко дни по-късо кралят и кралицата издъхнали от загадъчна болест. Никой в двореца обаче не се усъмнил. Съветниците на Стария крал се хвърлили в реката, защото Лек умеел да кара хората да правят такива неща. Възможно бе и да ги е блъснал в реката, а на свидетелите да е внушил, че са видели съвсем друго. Самоубийство, а не убийство. Започнало трийсет и пет годишното управление на Лек, гибелно за съзнанието на поданиците му.
Битърблу бе чувала историята и преди, ала като обяснение. За пръв път я слушаше представена толкова ярко — самотните, остарели крал и кралица, нежната им обич към момчето; съветниците, мъдри и разтревожени, предани на краля и кралицата. Разказвачът описваше Лек отчасти какъвто беше и донякъде, какъвто Битърблу знаеше, че не е. Не се кикотеше и не потриваше злорадо длани, както твърдеше мъжът. Беше по-просто устроен. Говореше кратко, с безизразна прецизност. Спокойно осъществяваше необходимото, за да подреди нещата, както му е угодно.
_Моят баща_, помисли си Битърблу. После внезапно опипа монетата в джоба си, засрамена от кражбата. Спомни си, че и пелерината с качулката е открадната. _И аз вземам, както ми е нужно. От него ли съм го наследила?_
Младежът, разбрал, че е крадла, я разсейваше. Не умееше изглежда да стои на едно място, непрекъснато обикаляше из помещението, провираше се край хората, а те се отдръпваха да му сторят път. Лесно го следеше, понеже изпъкваше сред другите посетители — лиенид и същевременно не съвсем лиенид.