По стените висят огромни афиши: в средата на февруари почват големите тържества по случай пристигането на Негово величество Крал Карнавал. Последният остатък от славата на Ница, традиционният блестящ ритуал, всяка година приготвян отрано и грижливо, с неизменна програма: шествия, бой с цветя, конски надбягвания, маски и награди. Тогава от цяла Френска и Италианска Ривиера, от Париж, че дори от Англия ще се стекат луксозни коли, окичени с цветя и жени, улиците ще кипнат от глъчка, музика и любов и Ница ще преживее няколко денонощия от своето златно минало. Сега е още рано. Сега е само очакването, спокойно и делнично. Широкият площад „Масена“ облян от слънце, е празен и тих. Един трамвай чака на ъгъла и за няколко франка ще ни отведе далеч на изток, почти до края на френския бряг.
Поемаме из тесните улички на стария град. Един паметник на Гарибалди, посивял и голям за малкия площад. Един панаир с разпънати шатри: механична музика, дървени кончета, фишечета и грамаден фургон-жилище със саксия мушкато и котка до нея. В мътната вода на стария порт дремят няколко платнохода. Вляво се издига върхът Борон с гробищата: международният град на мъртвите, дошли от всички краища на света да угаснат от туберкулоза в цветните градини на Ница. Далеч на север — алпийските поляни на Грас с безпределните жасминови ливади, които се косят като сено, и с юзини за парфюми. Сега трамваят излиза на широкото асфалтово шосе. Вляво се редят разкошни вили сред тъмна зеленина, осеяна със златните точки на портокали и мандарини. Оттук се вижда цялата извивка на „Променад-де-з-Англе“, с цветни чадъри и тоалети; долу, точно под тях, но невидими отгоре, няколко бездомници спят по каменливия бряг, а двамина перат ризите си в морето…
Сега поемаме вече по самия ръб на планината. Вдясно е безпределната люспеста мантия на Средиземно море, вляво — стръмният масив на Приморските Алпи, набразден от урви, долове и усои, с притулени в тях вили. На места пътят слиза до самото море и тогава вълните мокрят трамвая с весели пенести пръски. Всеки миг планината се изместя и открива нови великолепия, като чудесен филм, който непрестанно се развива. И само пъстрите плакати по пътя, безшумно летящи край нас коли и станциите за бензин — шарени като играчки — напомнят, че това е действителност, а не екран. Трамваят спира по малки поселища, слизат и се качват хора с кошници и пакети, школници с чанти и потъват в зашумени алеи. Ето Вильфранш, военното пристанище, с два бронирани парахода извън порта, прилични оттук на сиви детски корабчета. Ето и Болийо — няколко пансиона, няколко хотела, на кръстопътя магазин с „Парижки моди“. След един час минаваме границата на друга държава и влизаме в земята на Негово височество княза на Монако. Не може да се каже, че е голямо царство наистина: два града, и те залепени един до друг — Монако и Монте Карло. Но — все пак царство, достатъчно в тия неверни времена. Царство с две най-необходими неща: полиция и пари. Полиция — с наметала, триъгълни шапки и шпаги, — излязла от някоя старинна оперета и вардена на свой ред от спретнатите полицаи на френската република. Парите — за тях по-нататък.
По живописно нависналите към залива хълмове — дворци, хотели, вили сред палми, портокали и цветя. Синевата на небето и блясъкът на морската шир ослепяват очите. Топли струи, парфюмирани и игриви, размърдват свежия въздух. Едно знаме се развява на един покрив. Един оркестър довършва увертюрата на „Летящият холандец“. Ние сме вече сред Монте Карло.
Пъстра, тиха тълпа се разхожда из алеите около Казиното. Космополитна тълпа, блазирана, равнодушна към всичко, дошла само за Рулетката. Градчето е малко, луксозно градче-хотел, с асфалтирани улици, кристални витрини, зад които светят диаманти и перли и ярко пламтят карамфили, рози, гигантски хризантеми, чудовищни орхидеи. По масите на „Кафе дьо Пари“ искрят цветни коктейли; в кратките паузи на музиката се чуе равна, заглушена мълва. Слънцето се спуска татък над зданията на Монако. Чудесният мраморен бюст на Масне розовее, тихо и скръбно усмихнат. Какво търси тоя музикант в това гнездо на лудост и злато?…
Няколко великолепни тераси — истински висящи градини — слизат оттук чак долу, до брега. Там ласкаво подплисва морето и от време на време се чува пукот. Стрелбището. Стрелбата на гълъби, любимият спорт на Монте Карло. Оттук се вижда широката пясъчна площадка на брега с незабележима дупка в средата, отдето, изтласквани механически, изхвръкват един след друг гълъби и бавно полетяват. Малко встрани дами и господа, с приготвени пушки, се прицелват в птицата — розова в лъчите на заника — и нейният летеж изведнъж се прерязва: тя тупва окървавена върху пясъка. В следния миг — нова изхвръква и нови гърмежи пукат. За няколко минути десетина бели телца лежат по пясъка…