Слънцето се скрива. Над целия залив се премята теменужена сянка. Една бяла яхта влиза в малкия порт. На мачтата се вее знаме с полумесец и звезда. Някой скучаещ бей пристига от Алжир или Египет.
Грамадните прозорци на Казиното светват. Там Рулетката неспирно върти своята мелница и меле долари, франкове, лири и гулдени, надежди и тревоги, любов и съществувания. В тоя райски кът на земята, в тоя гаснещ и прекрасен божи ден тя изглежда абсурдна измислица, злокобен идол с человекояди челюсти, апокалиптично чудовище, хипнотизиращо, бездушно и фатално.
Откъм морето лъхва хлад. Време е да се връщаме. Полупразният трамвай, който ни отнася, се плъзга по здрачния път. На спирките долита глухият ропот на морето. Фарът на Вильфранш свети в мрачина. След малко тихите улици на Ница отново ни посрещат в тая последна нощ на Лазурния бряг.
Заранта ни заварва в шумните булеварди на Марсилия. Ясен и мразовит ден свети над тоя град с чинари и пинии, с фесове и кафенета. Какъв странен и хубав град! Някакво великолепно съчетание на екзотика, на ориенталска бавност с бързия трескав ритъм на милионните западни градове. Тая задъхана, устремена към Борсата тълпа и пълните тъмнооки провансалки, които продават цветя в своите високи будки, спокойно плетат и разговарят. Тайнствените дупки на моряшките барове, отдето надничат смугли глави на мулати и анамити, и Големият мост със своите чудовищни железни лостове, клетки и мрежи. Само едно денонощие оттук е Африка, жълтите пясъци, вечното лято, белите бурнуси; само една нощ нагоре е Париж, Нормандия, Север, вечните мъгли, многоетажните здания. И тоя праг на два свята се усмихва двусмислено и мамещо с лазура на това небе и това море.
Широкият кръгозор на пристанището е замрежен от мачти, комини, платна, драги и подемни кранове. Могъщ гърмол се носи към брега. Сирените реват, фабрични свирки пищят, тупат мотори, проточени команди на всички езици, викове на матроси. Витрините на агенциите съобщават отплувания за Хонгконг, Каптаун, Мадагаскар, Сидней…
Една редица синеоки моряци в чисти сини дрехи, прехванати за рамената, тръгват с песни по широкия кей към тесните напречни улички. Десетина моторни лодки канят на разходка към островчето на Chateau d’Jf. А по-отвъд, на пазарния площад, търговките излагат всичките съестни съкровища на морето: раци, скариди, змиорки, скумрии, чудновати и страшни непознати риби, морски звезди, таралежи и миди. Трошат се черупки, хрущят кости, цвърчат тигани с прованско масло, в студения въздух се носи мирис на пържена риба, сол и прясна кръв. Обкичен с килимчета, сърмени кърпи и мъниста, меланхоличен алжирец се щура из навалицата и настойчиво предлага стоката си…
Вечерта се спуска и запалва светлини по широкия булевард. Тълпата расте, трамваите неспирно звънят, автомобили реват, продавачите на вестници тичат: „Le petit Marseillais!“2. Отсветът на залеза гасне върху челото на „Notre Dame de la Garde“3…
На гарата бързият нощен влак пъхти за тръгване. Кристалните стъкла на спалния вагон блестят запотени. Третокласното купе е почти празно. Ние наемаме по едно одеяло и възглавница и се настаняваме там. Нощта е студена и дълга. Влакът фучи вече и ни отнася по-нагоре и по-нагоре, на север, към влагата и полузрака, към мокрите тротоари на Париж, дето отново, като Фата Моргана, ще се мярка златносинята приказка на Лазурния бряг.
1926