— Благодаря ти — рекъл князът и тръгнал по-натам.
Стигнал до една гъста гора. Там видял един тигър, който се тръшкал от болки и ревял, та цепел гората.
Момъкът го запитал:
— Какво ти е, тигре, та ревеш тъй?
— В крака ми има трън — отвърнал звярът, — затова рева. Не знам къде да се дяна от болки. Не мога да стъпя. Лежа и се търкалям, а жена ми ми носи храна.
— Аз ще ти помогна — рекъл князът, — ала не знам дали след това няма да ме изядеш. Хората казват: „На тигър вяра да нямаш.“
— Ах, момко — казал звярът, — моля ти се, помогни ми! Никога не ще ти забравя добрината, която ще ми направиш. Не само няма да те разкъсам, но и ще гледам да ти се отплатя с каквото мога.
— Дай си тогава лапата — да видя.
Тигърът си протегнал лапата и князът извадил тръна.
Като вървял все на юг, момъкът видял на една поляна четирима момци, че се карат за нещо.
— Защо се карате? — запитал ги той.
Един от момците му отговорил:
— Да ти кажем право, нападнахме хижата на един стар факир и откраднахме четири неща. Ето ги тук: килим, който лети, като седнеш на него; торба, от която можеш да извадиш всичко, каквото поискаш; кофа, която се напълва с вода, щом пожелаеш, и тояга, която брани човека от врагове. Още от сутринта се караме за тия четири неща и не знаем как да си ги поделим. Всеки от нас иска да вземе всичките, защото с тяхна помощ ще може да открадне каквото си иска, да избяга и да се отърве от преследване.
Князът си казал на ума:
„Тия хора са опасни. Ако им оставя вълшебните предмети, ще извършат с тяхна помощ големи престъпления. Най-добре ще направя да им ги отнема.“
— Знаете ли какво ще направим? — рекъл той на крадците. — Аз ще хвърля четири стрели, а вие ще ги потърсите да ми ги донесете. Който намери първата, ще вземе килима, който намери втората — торбата, който намери третата — кофата, а който намери четвъртата — тоягата. Струва ми се, че тъй ще бъде най-справедливо. Съгласни ли сте?
— Съгласни сме — отвърнали крадците.
Царският син пуснал една стрела, която се издигнала много нависоко и се изгубила. И четиримата крадци се затекли подире й, а князът слязъл от коня, седнал на килима, прибрал торбата, кофата и тоягата и казал: „Искам да отида в царството на Лъчезарната княгиня.“
Килимът се издигнел бързо във въздуха и се понесъл към юг. Не след дълъг летеж князът видял един много голям град с високи къщи, кули, храмове и дворци. Килимът забавил летежа си и слязъл.
Князът прибрал всичко в килима, свързал го на вързоп и го метнал на гърба си, па тръгнал към града. На края на града видял някаква колиба. Една бабичка седяла на прага и кърпела дрехи.
Царският син се спрял и поздравил бабата.
Тя му отвърнала на поздрава и го попитала отде е.
— Отдалеко ида, бабо — отвърнал той. — Уморен съм. Би ли ме пуснала да преспя в твоята колиба?
— Не мога — рекла бабата. — Царят на тая земя не пуска чужденци. Ако узнае, че съм те прибрала, ще ме убие.
— Никой нищо няма да узнае, бабо. Ще пренощувам, па ще си вървя.
— Добре тогава. Но утре трябва да станеш рано и да си вървиш още пред изгрев-слънце.
Влязъл в колибата. Бабата се запретнала да готви вечеря.
— Недей се мъчи, бабо — й казал князът. — Ядене има и за двама ни. Извадил торбата, па рекъл:
— Я да видим, торбичке, е какво ще ни нагостиш.
От торбата се подали две златни блюда, пълни догоре с вкусна гозба.
— Заповядай, бабо, да вечеряме!
Бабата се зачудила на тая вълшебна торба, от която излизат готови гозби, но не рекла нищо.
След вечерята тя станала и взела менците да иде за вода.
— Няма нужда, бабо — рекъл царският син. — Вода има.
Извадил кофата, па й рекъл:
— Я да видим, кофичке, пълна ли си, или празна!
И кофата се напълнила догоре с вода. Тогава бабата не се стърпяла и рекла:
— Ти, синко, трябва да си магьосник. Друг не може да има такава торба и такава кофа.
А царският син й отвърнал:
— Не съм магьосник, бабо, но тия неща са наистина вълшебни. Те са били на един факир.
Мръкнало се. Бабата не запалвала ни огън, ни свещ.
Момъкът казал:
— Ако нямаш свещ, бабо, да извадя ли от торбата? Нима цяла нощ ще стоим на тъмно?
— Царят не дава да се пали вечер огън. Когато се мръкне съвсем, неговата дъщеря излиза на чардака пред двореца и сяда да плете. Тя свети толкова силно, че осветява целия град с околността му. Става светло, като че ли е ден.
Малко след това наистина в колибата нахлула силна светлина. Князът не се стърпял: излязъл да види. Всред града се издигало високо бърдо. Навръх него бил съграден царският дворец. На един чардак седяла на златен престол млада хубавица. Дрехите й били изтъкани от златни и сребърни жици, дългата й златиста коса се спускала чак до земята, а на главата й блестяла корона от скъпоценни камъни и бисер. Лицето на момата светело като месечина, дори по-силно. Светели и дрехите й, и короната, и косата. Под сиянието на нейната хубост нощта се превръщала на ден.