Разтъпквайки изтръпналите си крака, Персиков се изправи, върна се в кабинета си, прозина се, разтърка е пръсти вечно възпалените си клепачи, след това седна на столчето, погледна в микроскопа, сложи пръсти на кремалиерата и понечи да завърти винта, но не го завъртя. С дясното си око Персиков бе видял възмътен бял диск и в него размазани бледи амеби, а насред диска имаше една пъстра завъртулка, приличаща на женска къдрица. Тази завъртулка и самият Персиков, и стотиците му ученици бяха я виждали безброй пъти и никой не се интересуваше от нея, пък и нямаше защо. Цветното снопче светлина само пречеше на наблюдението и показваше, че препаратът не е на фокус. Затова безмилостно го изтриваха с едно завъртане на винта, осветявайки предметната масичка с гладка бяла светлина. Дългите пръсти на зоолога вече стискаха набраздената глава на винта, но изведнъж трепнаха и се отпуснаха. Причина за това беше дясното око на Персиков; то изведнъж се напрегна, изуми се и дори се наля с тревога. За голямо нещастие на републиката на микроскопа седеше не някой посредствен некадърник. Не, седеше професор Персиков! Целият му живот, всичките му помисли се бяха съсредоточили в неговото дясно око. Близо пет минути в каменно мълчание висшето същество наблюдава низшето, измъчвайки и напрягайки окото си над нефокусирания препарат. Всичко наоколо мълчеше.
Закъснял камион мина по улица Херцен и раздруса старите стени ма института. Плоската стъклена паничка с пинцетите издрънча на масата. Професорът пребледня и протегна ръце над мискроскопа като майка над застрашена от опасност рожба. Сега и дума не можеше да става, че Персиков ще завърти винта, о, не, той вече се плашеше да не би някоя отвъдна сила да изтика от полезрението му онова, което бе видял.
Беше пълно бяло утро със златна ивица, прерязала кремавия главен вход на института, когато професорът изостави мискроскопа и отиде с изтръпнали крака до прозореца. Натисна с разтреперени ръце бутона и черните непропускащи светлина щори затулиха утрото, в кабинета се съживи мъдрата научна нощ. Прежълтял и вдъхновен, Персиков застана разкрачен и заговори, вперил сълзящите си очи в паркета:
— Ама как така? Но това е чудовищно!… Чудовищно е — повтори той, адресирайки се до жабите в терариума, но жабите спяха й нищо не му отговориха.
Той помълча малко, после отиде при’ ключа, вдигна щорите, загаси всички лампи и надникна в микроскопа. Лицето му; стана напрегнато, той сключи рошавите си жълти вежди.
— Ами да, ами да — измърмори той, — изчезна. Разбирам. Разбира-ам — проточи, лудешки и вдъхновено загледан в угасналия глобус над главата си. — Това е съвсем просто.
И пак спусна съскащите щори, и пак включи глобуса. Надникна в микроскопа и се озъби радостно, дори сякаш хищно.
— Ще го хвана — тържествено и важно каза той, вдигайки пръст нагоре, — ще го хвана. Може би е от слънцето.
Щорите пак изхвърчаха нагоре. Сега слънцето беше налице. Ето че заля стените на института и падна полегато върху паважа на улица Херцен. Професорът гледаше през прозореца и си правеше сметка къде ще е слънцето през деня. Ту се дръпваше, ту се приближаваше с танцови стъпки и най-сетне се отпусна по корем на перваза.
Пристъпи към важна и тайнствена работа. Сложи микроскопа под стъклен похлупак. На синкавия пламък на спиртника разтопи парче червен восък и залепи ръбовете на похлупака за масата, а на петната червен восък отпечата палеца си. Угаси спиртника, излезе и заключи секретната брава на кабинета.
— Каква чудовищна случайност е, че той ме повика — каза ученият. — Инак изобщо нямаше да го забележа. Но какви могат да са последиците от това?… Последиците може да са страхотни!…
Персиков хваща
Работата се състоеше в следното. Когато доближи гениалното си око до окуляра, професорът за пръв път през своя живот обърна внимание на това, че в пъстрата завъртулка особено ярко и дебело изпъква един лъч. Този лъч беше яркочервен на цвят и стърчеше от завъртулката като малко острие — колкото игла, да речем.
За беля този лъч прикова за няколко секунди набитото око на виртуоза. В лъча професорът съзря нещо, което беше хиляда пъти по-значително и по-важно от самия лъч, това ефимерно чедо, случайно родено при движението на огледалото и обектива на микроскопа. Благодарение на това, че асистентът повика професора в своя кабинет, амебите престояха час и половина под действието на този лъч и ето какво стана: докато в диска извън лъча зърнестите амеби бяха се натръшкали отпуснато и безпомощно, там, където преминаваше червеният заострен меч, ставаха странни явления. В червената ивичка кипеше живот. Сивите амеби, протягайки псевдокраченца, се стремяха с всички сили към червената ивица и в нея се съживяваха. Някаква сила бе вдъхнала в тях духа на живота. Те напираха на глутници и се боричкаха помежду си за място в лъча. В него се извършваше лудешко, друга дума не може да се подбере, размножаване. Чупейки и събаряйки всички известни на Персиков закони, те се пъпкуваха пред очите му със светкавична бързина. Разпадаха се на части в лъча и всяка от частите само за 2 секунди ставаше нов и бодър организъм. За няколко мига тия организми порастваха и съзряваха единствено за да дадат тутакси на свой ред ново поколение. В червената ивица, а после и в целия диск стана тясно и се започна неизбежна борба. Новоизлюпените яростно се нахвърляха едни връз други, разкъсваха се и се поглъщаха. Между родените лежаха труповете на загиналите в борбата за съществуване. Побеждаваха най-добрите и най-силните. И тия най-добри бяха ужасни. Първо, по обем те близо два пъти надминаваха обикновените амеби, а, второ, отличаваха се с някаква особена злоба и пъргавина. Движенията им бяха устремни, псевдокраченцата им — значително по-дълги от нормалните, и те действуваха с тях, без преувеличение, като октоподи с пипалата си.