— Какво става, Степановна, пак ли?
— Седемнайсетата! — отговори бившата Дроздова, разливайки се в ридания.
— Мале-малее — заскимтя и заклати глава жената с вълнения шал, — какво става? Да не би да е умряла?
— Ела, ела виж, Матрьона — мърмореше попадията, като хълцаше шумно и тежко, — виж какво й е!
Наистина седемнайсетата поред от заранта брамапутра, любимата й качулатка, сновеше из двора и повръщаше. „Ър… рр… урл… урл… хо-хо-хо“ — правеше качулатката и извръщаше тъжни очи към слънцето, сякаш го виждаше за последен път.
През юни 1928 година
Москва беше озарена, светлините танцуваха, гаснеха и пламваха. На Театралния площад се въртяха белите фарове на автобусите, зелените светлини на трамваите. А над Болшой театър един гигантски рупор виеше:
— Антикокошите ваксини в Лефортовския ветеринарен институт са дали блестящи резултати. Броят на измрелите кокошки… към днешна дата е намалял двойно.
След това рупорът промени тембъра си, в него нещо ръмжеше, над театъра пламваше и гаснеше зелена струя и рупорът се оплакваше басово:
— Образувана е чрезвичайна комисия за борба с кокошата чума, включваща народния комисар на здравеопазването, народния комисар на земеделието, завеждащия животновъдството, професорите Персиков и Португалов…
Улиците Театрална, Неглинная и Лубянка пламтяха от бели и виолетови ивици, пръскаха лъчи, виеха с клаксони, вдигаше се прах на кълбета. Тълпи се струпваха край стените пред големите листове на обявите, осветени от резки червени рефлектори.
„Под страх от най-строга отговорност се забранява консумацията на кокоше месо и яйца. Всички граждани, притежаващи яйца, трябва спешно да ги предадат в районните управления на милицията.“
Орис
Не се знае лефортовските ветеринарни ваксини ли излязоха добри, самарските заградителни отреди ли бяха действували както трябва, крутите мерки спрямо изкупвачите на яйца в Калуга и Воронеж ли бяха ефикасни, или успешно беше работила чрезвичайната московска комисия, но добре е известно, че след две седмици страната напълно се изчисти откъм, кокошки. Тук-там из дворчетата в околийските градчета се търкаляха сиротни кокоши пера и предизвикваха просълзяване, а в болниците оздравяваха последните лакомници, привършвайки кървавия дрисък, съпътствуван от повръщане.
През последните три седмици професор Персиков направо беше се съсипал от работа. Кокошите събития го изкараха от релсите и стовариха върху него двойна тежест. По цели вечери му се налагаше да участвува в заседанията на кокошите комисии. Персиков работеше в кокошата област без особен плам, но това си беше съвсем естествено — цялата му глава беше пълна с друго, основно и важно — с онова, от което беше го откъснала кокошата катастрофа, тоест от червения лъч. Навреждайки на и бездруго подкопаното си здраве, крадейки от времето за сън и хранене, Персиков понякога не се прибираше на Пречистенка, а заспиваше на мушаменото канапе в кабинета си в института, за да може по цели нощи да се занимава с камерата и мискроскопа.
Към края на юли напрежението поспадна. Работата на преименуваната комисия потече нормално и Персиков се върна към прекъснатите си експерименти. Микроскопите бяха заредени с нови препарати, в камерата под лъча с приказна бързина зрееше рибешки и жабешки хайвер. От Кьонигсберг с аероплан докараха специално поръчаните стъкла и към края на юли под наблюдението на Иванов механиците изработиха две нови големи камери, в които лъчът достигаше в основата си ширината на цигарена кутия и беше дълъг цял метър. Персиков радостно потри ръце и започна да се готви за някакви тайнствени и сложни опити. Най-напред се разбра по телефона с народния комисар на просветата, а след това пак по телефона се обади на другаря Пилев-Шопаров, завеждащия отдел „Животновъдство“ към върховната комисия. От страна на Пилев Персиков срещна най-топло внимание. Ставаше дума за голяма поръчка в чужбина за професор Персиков. Пилев каза, че тутакси щял да телеграфира в Берлин и Ню Йорк.
Беше много слънчев августовски ден. Той пречеше на професора, затова щорите бяха спуснати. Подвижен рефлектор на едно краче хвърляше снопче остра светлина върху отрупаната с инструменти и стъкла маса. Смъкнал назад облегалката на въртящото се кресло, Персиков пушеше изнемощял и гледаше през лентите на дима с мъртви от умора, но доволни очи открехнатата врата на камерата, където, загрявайки леко и бездруго задушния и мръсен въздух в кабинета, тихо лежеше червеният сноп на лъча.
На вратата се почука.