— Е? — попита Персиков.
Вратата скръцна меко и влезе Панкрат. Той застана мирно и пребледнял от страх пред божеството, каза така:
— Орис ви търси, господин професоре.
На прага се появи човек. Персиков се вторачи във влезлия през рамо, над очилата. Персиков беше твърде далеч от живота — не се интересуваше от него, но сега дори на Персиков му се наби в очи главната черта на влезлия човек. Лицето на влезлия направи на Персиков същото впечатление, което правеше на всички — крайно неприятно впечатление. Малките му очички гледаха света изумено и в същото време уверено, в късите му крака с плоски табани имаше нещо просташко. Лицето му беше избръснато до синьо. Персиков веднага се намръщи. Скръцна безмилостно с винта и гледайки дошлия вече не над очилата си, а през тях, рече:
— Писмо ли носите? Къде е то?
— Казвам се Александър Семьонович Орис и съм назначен за завеждащ показния совхоз „Червен лъч“ — поясни дошлият.
— Е, та?
— И затуй съм дошъл при вас, другарю, с поверителен документ.
— По-накратко!
Пришълецът разкопча куртката си и извади заповед, напечатана на дебела хартия. Подаде я на Персиков. А след това седна без покана на въртящото се столче.
— Внимавайте да не бутнете масата — с омраза изрече Персиков.
Пришълецът уплашено погледна масата, на другия край на която във влажния тъмен отвор мъждукаха безжизнено като изумруди нечии очи. От тях лъхаше хлад.
Щом прочете документа, Персиков скочи от креслото си и се втурна към телефона. След няколко секунди той вече говореше припряно и крайно ядосано:
— Да прощавате… Не мога да го разбера… Как така? Аз… Без да ми поискате съгласието, без да се посъветвате с мен… Но той кой знае какви бели ще направи!!!
Като чу това, непознатият се извъртя крайно засегнат заедно със столчето.
— Извинявам се, аз съм завеж…
— Да прощавате, не мога да го разбера… Аз най-сетне категорично протестирам. Не съм съгласен да се правят опити с яйца… Преди аз самият да съм ги провел…
Работата свърши с това, че поморавелият Персиков затръшна слушалката и каза не в нея, а към стената:
— Измивам си ръцете.
След това Персиков се обърна към пришълеца и заговори:
— Моля… Под-чинявам се. Ваша си работа. Ето, моля. Това тук е дъговата лампа. От нея получавате посредством преместване на окуляра — Персиков щракна с капака на камерата, приличаща на фотоапарат — сноп светлина, който можете да фокусирате посредством преместване на обективите; ето го — номер едно… и на огледалото — номер две. — Персиков загаси лъча, пак го запали на пода на азбестовата камера. — А на пода в лъча можете да сложите каквото си искате и да правите опити.
Историята в совхоза
Положително няма по-прекрасно време от зрелия август, па било то и в Смоленска губерния. Лятото на 1928 година, както знаем, беше отлично, с навреме паднали дъждове през пролетта, с ярко горещо слънце, с отлична реколта. Ябълките в бившето имение на Шереметеви зрееха, горите се зеленееха, жълто се ширеха квадратите на нивите. В лоното на природата човек става по-извисен.
Александър Семьонович Орис оживено се завтече надолу по стъпалата на главния вход с колоните, на които беше закована табела под звезда:
и се втурна право към камионетката, която под охрана бе докарала трите черни камери. През целия ден Александър Семьонович и помощниците му монтираха камерите в бившата зимна градина — оранжерията на Шереметеви. Надвечер всичко беше готово. Под стъкления таван светна бяло матово кълбо, сложиха камерите върху тухли и пристигналият заедно с камерите механик, след като пощрака и повъртя лъскавите винтове, запали на азбестовия под в черните сандъчета червения тайнствен лъч.
Александър Семьонович се въртеше наоколо, лично се качваше на стълбата, за да провери жиците. На другия ден от гарата се върна същата камионетка и изплю три сандъка от великолепен гладък шперплат, целите облепени с етикети и с бели на черен фон надписи.
— Внимателно: яйца!!!
— А бе защо толкоз малко са изпратили? — зачуди се Александър Семьонович, но веднага се разтърча и започна да разопакова яйцата. Разопаковането се извършваше пак в оранжерията и в него вземаха участие самият Александър Семьонович, необикновено дебелата му жена Маня, едноокият бивш градинар на бившите Шереметеви, а сега служещ в совхоза на универсалната длъжност пазач, и чистачката Дуня. Александър Семьонович се разпореждаше, хвърляйки влюбени погледи на сандъците, които му се струваха такъв солиден компактен подарък под нежната залезна светлина на горните стъкла на оранжерията. Шляпайки със сандалите си, Александър Семьонович се суетеше около сандъците.