Яйцата се оказаха чудесно опаковани: под дъсчения капак имаше слой парафинова хартия, след това попивателна, после започваше дебел слой талаш, после стърготини и сред тях се замяркаха белите главички на яйцата.
— Чужбина — каза Александър Семьонович, докато редеше яйцата на дървената маса, — туй да не са ви нашите селяшки яйца… Сигурно всичките са брамапутри, дявол ги взел! Немски… Само не разбирам защо са мръсни — замислено рече Александър Семьонович… — Маня, ти наглеждай. Нека продължат да стоварват, а аз отивам на телефона.
Вечерта в кабинета в Зоологическия институт телефонът зазвъня като луд. Професор Персиков разчорли косата си и отиде при апарата.
— Е? — попита той.
— Да мием ли яйцата, професоре?
— За какво става дума? Какво? Какво питате? — ядоса се Персиков. — Откъде се обаждате?
— От Николское, Смоленска губерния — отговори слушалката.
— Нищо не разбирам. Не познавам никакъв Николски. Кой е на телефона?
— Орис — сурово каза слушалката.
— Що за Орис? Ах, да… сетих се… та какво ме питате?
— Да ги мием ли?… Изпратили са ми от чужбина партида кокоши яйца.
— Е, и?…
— … А те целите са изпоцапани…
— Имате някаква грешка… Отде-накъде ще са „изпоцапани“, както се изразявате? Е, може по тях да са полепнали малко курешки… или нещо друго…
— Та да не ги ли мием?
— Разбира се, че няма нужда… Да не би вече да зареждате камерите с яйца?
— Зареждам ги. Да. Благодарско — изцъка слушалката и стихна.
— „Благодарско“ — с омраза повтори Персиков на приват-доцента Иванов. — Как ви харесва тоя тип, Пьотър Степанович?
Иванов се засмя.
— Той ли беше? Представям си какъв деликатес ще опече там от тия яйца.
— Ама… — злобно заговори Персиков — представете си, Пьотър Степанович… е, прекрасно… твърде възможно е, че върху деутероплазмата на кокошето яйце лъчът ще окаже същото въздействие, както и върху плазмата на голите. Твърде възможно е, че ще му се излюпят кокошки. Само че нали нито вие, нито аз можем да кажем какви ще са тия кокошки… може би за нищо няма да стават. Може би ще изпукат след два дена. Може би няма да са годни за ядене! А мога ли гарантирам, че ще стоят на краката си?! Може би костите им ще са трошливи. — Персиков беше се разпалил, размахваше длан и сгъваше пръстите си един подир друг.
— Нямаше ли възможност да откажете? — попита Иванов.
Персиков поморавя, взе писмото и го показа на Иванов. Той го прочете и се усмихна иронично.
— Мдаа… — многозначително каза той.
— И още нещо… Аз от два месеца чакам моята поръчка и никой нищо не знае за нея. А на тоя моментално и яйца са му изпратили, и изобщо пълно съдействие…
— От това нищо няма да излезе, Владимир Ипатич. И работата ще свърши с туй, че ще ви върнат камерите.
— Дано по-скоро да стане това, че и моите опити се забавят.
Дните бяха невероятно горещи. Над нивите ясно се виждаше как се гъне прозрачният мазен зной. А нощите — чудни, омайни, зелени. Дворецът-совхоз светеше, сякаш беше от мляко или от захар, в парка сенките трепкаха, а изкуствените езера бяха станали двуцветни — до половината озарени от лунния стълб, а другата половина потънала в бездънна тъма. На огрените от луната петна човек спокойно можеше да чете „Известия“ с изключение на шахматната рубрика, която се набира със ситен нонпарей.
В десет часа вечерта, когато стихнаха звуците в разположеното зад совхоза село Концовка, идиличният пейзаж се огласи от прелестните звуци на флейта.
Свиреше на флейта лично завеждащият совхоза Александър Семьонович Орис и свиреше, трябва да му признаем, прекрасно.
Концертът над стъклените води, горичките и парка вече беше към края си, когато ненадейно стана нещо, което го прекъсна предсрочно. А именно в Концовка кучетата, които по това време би трябвало да спят, изведнъж нададоха непоносим лай, постепенно преминал във всеобщ мъчителен вой. Воят, разраствайки се, литна над нивята и тутакси му отвърна картечният милионогласен концерт на жабите от изкуствените езера. Всичко това беше толкова страховито, че за миг тайнствената омайна нощ сякаш помръкна.
Александър Семьонович остави флейтата и излезе на верандата.
— Маня. Чуваш ли? Проклети кучета… Как мислиш, защо пощръкляха?
— Отде да знам? — отговори Маня, загледана в месечината.
— Слушай, Манечка, я ела да погледнем яйчицата — предложи Александър Семьонович.
— Ей богу, Александър Семьонович, съвсем си се побъркал с тия твои яйца и кокошчици. Почини си малко!
— Не, Манечка, да идем.
В оранжерията грееше яркото кълбо. Дойде и Дуня с пламнало лице и светнали очи. Александър Семьонович нежно отвори контролните стъкла и всички занадничаха в камерите. На белия азбестов под кротуваха в правилни редици изпъстрените с петна яркочервени яйца, в камерите беше беззвучно… а горе кълбото от 15 000 свещи съскаше тихо…