Болка…
Пулсиране във Вечната дълбина, по-силно, винаги все по-силно. Глас от Вечната дълбина, бавен и твърд. Зове. Този глас зове за отдих и край на песните. Пропадане към мястото на пръсването, приглушени гласове. Връщане няма. Никога вече.
Стара си, песен на Завърналия се глас… фалшива песен на много млад? Или на много стар? Песен на Повторно напомпаните, на спадналите гласове, които се надигат, пеят отново за вечния покой, за пълните с храна небеса вместо некопулиращото, нераждащо, непръсващо се, неконфликтно и вечно пеещо съвършенство, фалшива песен? Завърнал се глас? Не се връщай вече, пейте това, глухи гласове. Истинска песен? Завърнал се глас?
Скованост, бавно пълнеща се торбичка, бавно празнеща се. Скованост. Болка. Вечна болка. Скоро. Матрица на времето, хайде… Скоро ще вляза във Вечната дълбина, мястото за падане на всяка храна, на всички гласове. Краят на песните.
Сега. Болка. Край на яденето.
Да свърша песента сега? Зареяна, пълна…
Не.
Да се напълня още веднъж? Да се издигна, да мина през плътно натъпканите с частици облаци? Да се издигна с пеене до високо място, до извора на хранопада? Неопределима пресечна точка, оси на ъглите на падане… Намери я — някъде там горе. Там спри да пееш. Намери я, почувствай я, разбери я и падни. Да се изкачиш на небето с пеене, докато танцуваш с вятъра, танцуваш последен танц, докосваш структурите. Чувстваш, проникваш, зовеш. По-добре да паднеш отвисоко, отколкото от някаква средна височина, като може би знаеш, казваш…
Върви тогава високо нагоре, преди да се пукне торбичката. Да научиш източника. Да разбереш тайната. Падни след това — далечна, млъкнала най-после и знаеща — долу във Вечната дълбина, знаеща. След като си докоснала. Разбрала източника, живота. Завърналият се глас? Няма значение. Да разбереш по време на последната си песен.
Сега се напълни с въздух. Болката като зъбати светкавици в тялото. Да се отвориш. Извикай, млада от гласа му:
— Не отивай. Не отивай сега. Остани. Рей се и пей.
И това изпей в бурята и падането, съчетавай, докато поемаш въздух. Нараства, болката е като огън. Да вървиш. Да вървиш. Високо. Да чувстваш, да отвръщаш с песен, да усещаш…
Издигаш се бавно. Отиваш. Издигаш се. Здравей, здравей. Отиваш. Довиждане, довиждане.
Докосваш структурата на облака. Меко-твърдо. Топло-студено. Издигаш се, тук има топъл въздушен поток, влез в него.
Така е по-лесно. Изкачваш се по-бързо, фонтан от топлина. Пътуваш, издигаш се. По-високо. През облаците. Нагоре.
Силно пращене, носени от вятъра облаци, скитници, хранопад. По-високо…
Извисяваш се, разширяваш се. Пареща болка, скърцане на торбичката. По-бързо. Блъскат те, завърташ се.
Заглушаване на песента, облаци, ветрове, пращене. Гласовете — слаби, все по-слаби. Там надолу, поръсена с искри, нашарена от облаци, блъскана от вятъра, пометена от падането, малка — млада от неговия глас, заслушана. Заслушана.
По-високо…
Отвръща с песен този глас. Говори за издигането и реенето. За извисяването. Долу — млада от неговия глас, заслушана…
Издигаща се…
… в горещината, в непрекъснатия хранопад.
— Глас, тук, глас, тук — пееща от неговия глас на певците там.
Да върви надолу към песента? Чува ли някъде някакъв глас? Отгоре?
По-високо…
Пееща вече по-тихо с увеличаването на топлината. Посягаш, посягаш… Разширяваш се, поскръцваш. Болка, пареща и пълзяща.
Горещо е — всичко…
Туп, туп, туп, туп, туп. Следва я пулсът на Вечната дълбина. В хармония — и пулсът на гласа му. Бавен, твърд. Зовящ. Надолу, на този глас изпращаш песен…
— Глас, насам… Не отговаря. Пак…
— Завърнал се глас? Скоро ще се пръсна, тази торбичка, този глас. Отвърни ми с песен.
Не отговаря. По-високо. По-високо. Толкова високо — никога. Отдолу всички облаци. Вечна облачност. Приглушени са песните на младата от този глас. Твърде далече…