Агата Кристи
Лебедова песен
I
Беше единадесет часа през една майска утрин в Лондон. Господин Коуан гледаше навън през прозореца на разкошната всекидневна на един апартамент в хотел „Риц“. Въпросният апартамент беше запазен за мадам Пола Назорков, известната оперна звезда, току-що пристигнала в Лондон. Господин Коуан, главният импресарио на мадам, чакаше за разговор с нея. Веднага обърна глава, когато вратата се отвори, но беше госпожица Рийд, секретарката на мадам Назорков, бледо експедитивно момиче.
— О, ти ли си, скъпа? Май мадам още не е станала? — попита господин Коуан.
Госпожица Рийд поклати глава.
Господин Коуан продължи:
— Каза ми да дойда в десет часа. Чакам от един час.
Не изрази нито възмущение, нито изненада. Господин Коуан наистина бе свикнал с капризите на артистичния темперамент. Беше висок човек, гладко избръснат, добре сложен и безупречно облечен. Косата му беше много черна и блестяща, а зъбите му — учудващо бели. Когато говореше, удължаваше „с“-тата, което не беше точно заекване, но много се приближаваше до него. Не се изискваше прекалено голямо въображение, за да се досети човек, че името на баща му вероятно е било Коен. В този миг се отвори една врата от другата страна на стаята и една елегантна млада французойка влезе бързо.
— Мадам стана ли? Какво става, Елиз — попита с надежда Коуан.
Елиз веднага вдигна две ръце към небето.
— Мадам… тази сутрин сякаш е събрала гнева на седемнайсет дявола. От нищо не е доволна! За красивите жълти рози, които господинът й изпрати снощи, каза, че са много подходящи за Ню Йорк, но че е идиотско да й се изпращат в Лондон. Тук, каза тя, удачни са единствено червените рози и веднага отвори вратата и изхвърли жълтите рози в коридора. Те паднаха върху един много елегантен господин, военен, струва ми се, и той с основание се възмути!
Коуан повдигна вежди, но не показа никакви други емоции. После извади от джоба си малък бележник и написа „червени рози“.
Елиз бързо излезе през другата врата и Коуан отново се обърна към прозореца. Вера Рийд седна на бюрото и започна да отваря писма и да ги сортира. Десет минути отминаха в мълчание, после вратата на спалнята се отвори шумно и Пола Назорков бурно влезе в стаята. Непосредственият ефект, който влизането й предизвика, беше, че стаята сега изглеждаше по-малка, Вера Рийд — по-бледа, а Коуан се превърна в почти незабележима фигура от интериора.
— Ах! Деца, не съм ли точна? — възкликна примадоната.
Беше висока жена и не прекомерно пълна за певица. Ръцете и краката й все още бяха слаби, а вратът й беше колона на гръцки храм. Косата й, която беше навита на голямо руло, стигащо да средата на врата й, беше тъмночервена и блестяща. Дори и да дължеше, поне в известна степен, цвета си на къна, резултатът в никакъв случай не беше лош. Не беше млада жена, поне на четиридесет години, но чертите на лицето й все още бяха красиви, въпреки че кожата й бе отпусната и набръчкана около блестящите тъмни очи. Смехът й беше като на дете, храносмилането — като на щраус, характерът — като на сатана и беше призната за най-големия драматичен сопран за своето време. Обърна се директно към Коуан и попита:
— Направи ли това, което те помолих? Махна ли онова ужасно английско пиано? Изхвърли ли го в Темза?
— Купих ви друго — отвърна Коуан и посочи към ъгъла, в който беше поставено.
Назорков се втурна към него, повдигна капака и възкликна:
— „Ерард“! Добре. Хайде сега да проверим.
Красивото сопрано се извиси в арпеджио, после два пъти леко премина нагоре-надолу по гамата, след това взе тихо един висок тон, задържа се на него, като все повече увеличаваше силата на звука, после отново утихна, докато съвсем се изгуби.
— О, какъв красив глас имам! Дори в Лондон гласът ми е красив — рече Пола Назорков с наивно задоволство.
— Да. И със сигурност ще плените Лондон така, както и Ню Йорк — съгласи се Коуан сърдечно.
— Мислиш ли? — попита певицата.
На устните й се появи лека усмивка и беше очевидно, че за нея въпросът е просто банален.
— Със сигурност — увери я Коуан.
Пола Назорков затвори капака на пианото и отиде до масата с онази бавна, полюляваща се походка, която беше толкова ефектна на сцената.
— Добре, добре, нека да се захванем за работа. Уредил си всичко, приятелю, нали?
Коуан извади няколко листа от папка, която беше оставил на един стол и отбеляза:
— Няма големи промени. Ще пеете пет пъти в Ковънт Гардън, три пъти „Тоска“, два пъти „Аида“.
— „Аида“! Уф! Ще бъде неописуема досада. „Тоска“, това е друга работа — каза примадоната.
— А, да „Тоска“ е вашата роля.