Пола Назорков се изправи.
— Аз съм най-великата Тоска на света — заяви тя.
— Така е. Недостижима сте — съгласи се Коуан.
— Предполагам, Роскари ще пее Скарпия?
Коуан кимна.
— И Емил Липи.
— Какво? — извика Назорков. — Липи, тази ужасна малка ревяща жаба, квак — квак — квак. Няма да пея с него, ще го ухапя, ще му издера лицето!
— Хайде, хайде — опита се да я успокои Коуан.
— Той не пее, казвам ти, той е нечистокръвно куче, което лае.
— Добре, ще видим, ще видим — каза Коуан.
Беше достатъчно умен, за да спори с темпераментни певици.
— А Каварадоси? — попита Назорков.
— Американският тенор Хенсдейл.
Тя кимна.
— Той е приятно малко момче и пее хубаво.
— И Барере ще пее арията веднъж, струва ми се.
— Той е артист. Но да допуснат тази крякаща жаба Липи да играе Скарпия! Уф! Няма да пея с него!
— Оставете това на мен — рече успокоително Коуан.
Покашля се и взе друг свитък листа.
— Уреждам специален концерт в Албърт Хол.
Назорков направи гримаса.
— Знам, знам, но всички го правят — каза Коуан.
— Ще се представя добре, ще бъде пълно до тавана, и ще имам много пари. Охо!
Коуан отново разрови листата и съобщи:
— А ето тук има едно съвсем различно предложение от лейди Ръстънбъри. Иска да отидете там и да пеете.
— Ръстънбъри? — Челото на примадоната се сбърчи, сякаш тя правеше усилие да си спомни нещо. — Мярнах скоро това име. Град… или май бе село, нали?
— Точно така, малко красиво местенце в Хертфордшир. А що се отнася до имението на лорд Ръстънбъри, замъка Ръстънбъри, това е наистина превъзходно старо феодално имение, с духове и семейни портрети, тайни стълби и луксозен частен театър. Въшливи са от пари и винаги дават по някое частно представление. Предлага да представим цяла опера, за предпочитане „Бътерфлай“.
— „Бътерфлай?“
Коуан кимна.
— И са готови да платят. Ще трябва да отменим ангажимента в Ковънт Гардън, разбира се, но дори и тогава ще си струва от финансова гледна точка. По всяка вероятност ще присъства член на кралското семейство. Ще бъде отлично разгласено.
Мадам повдигна все още красивата си брадичка.
— Имам ли нужда от реклама? — попита гордо тя.
— Още малко популярност няма да е излишна — отвърна невъзмутимо Коуан.
— Ръстънбъри, къде видях…? — промълви певицата.
Внезапно скочи и като изтича до масата в средата на стаята, започна да обръща страниците на вестника, който лежеше там. Изведнъж настъпи пауза, като ръката й спря на една от страниците, после остави вестника да падне на пода и бавно се върна на мястото си. С типичните за нея бързи промени на настроението, сега изглеждаше съвсем друг човек. Беше много тиха и студена.
— Подгответе всичко за Ръстънбъри, бих искала да пея там, но при едно условие: операта трябва да бъде „Тоска“.
Коуан изглеждаше изпълнен със съмнения.
— Това ще е доста трудно за частно представление, разбирате ли, декори и всичко останало.
— „Тоска“ или нищо.
Коуан я погледна много внимателно. Това, което видя, изглежда го убеди, той кимна, изправи се и тихо каза:
— Ще видя какво мога да уредя.
Назорков също стана. Изглежда по-силно от обикновено желаеше да обясни решението си:
— Това е най-голямата ми роля, Коуан. Мога да я изпея така, както никоя друга певица не я е пяла.
— Хубава роля е. Миналата година Джерица направи голям удар с нея — рече Коуан.
— Джерица! — извика тя и бузите й се зачервиха. Продължи надълго и нашироко да му обяснява какво е мнението й за Джерица.
Коуан, който беше свикнал да слуша мнението на певци за други певци, се абстрахира, докато тирадата приключи. После упорито заяви:
— Въпреки всичко тя пее „Виси д’арте“, лежейки по корем.
— А защо не? — попита Назорков. — Какво може да й попречи? Аз ще я изпея легнала по гръб и размахвайки крака във въздуха.
Коуан, напълно сериозен, поклати глава и й обясни:
— Не вярвам, че ще го направите. Все едно, понякога тези неща имат успех.
— Никой не може да изпее „Виси д’арте“ като мен. Аз я пея в духа на манастира, както добрите монахини ме учеха да пея преди много, много години. С глас на момче от хор или на ангел, без чувство, без страст — каза поверително Назорков.
— Знам. Чувал съм ви, вие сте чудесна — рече от сърце Коуан.
— Това е изкуство, да платиш цената, да страдаш, да преживяваш и накрая не само да знаеш всичко, а и да имаш сила да се върнеш назад, съвсем назад, към началото и да си върнеш изгубената красота на детското сърце — каза примадоната.
Коуан я погледна с любопитство. Гледаше настрана от него със странен празен поглед и нещо в него го накара да почувства, че го полазват тръпки. Устата й беше леко отворена и тя тихо си прошепна няколко думи. Той едва ги долови.