— Най-после. Най-после… след всичките тези години — промълви тя.
II
Лейди Ръстънбъри беше амбициозна и артистична жена, като хармонично и напълно успешно поддържаше тези си качества. Имаше щастието съпругът й да не се интересува нито от амбициите й, нито от изкуство и поради това не й създаваше никакви пречки. Граф Ръстънбъри беше едър, честен мъж, който се интересуваше от коне и от нищо друго. Обожаваше съпругата си и се гордееше с нея. Беше доволен, че голямото му богатство й позволяваше да реализира всичките си планове. Частният театър бил построен преди по-малко от сто години от дядо му. Това бе най-важната играчка на лейди Ръстънбъри — вече беше организирала там представянето на драма от Ибсен и на една пиеса от ултрамодерната школа, пълна с разводи и наркотици, а също и поетична фантазия с кубистки декори. Предстоящото изпълнение на „Тоска“ беше предизвикало широк интерес. Лейди Ръстънбъри бе поканила много отбрано общество за събитието и всички важни личности в Лондон щяха да присъстват.
Госпожа Назорков и придружаващите я бяха пристигнали точно преди обяд. Младият американски тенор, Хенсдейл, щеше да пее Каварадоси, а Роскари, известният италиански баритон, щеше да играе Скарпия. Разноските по представлението бяха огромни, но никой не се интересуваше от това. Пола Назорков беше в най-добро настроение, очарователна, благосклонна, проявяваща най-прелестната си и космополитна същност. Коуан беше приятно изненадан и се молеше това състояние на нещата да се запази.
След обяд компанията отиде до театъра и провери декорите и различните аксесоари. Оркестърът щеше да свири под диригентството на господин Самуел Ридж, един от най-известните диригенти на Англия. Всичко, изглежда, вървеше без спънки и, колкото и странно да е, този факт тревожеше господин Коуан. Чувстваше се по-комфортно в тревожна атмосфера, това необичайно спокойствие го безпокоеше.
— Всичко, за мой ужас, върви прекалено гладко. Мадам прилича на котка, която са нахранили със сметана. Прекалено хубаво е, за да продължи дълго, нещо сигурно ще се случи — промърмори си господин Коуан.
Може би в резултат от продължителните си контакти със света на операта у господин Коуан се беше развило шесто чувство и неговите прогнози наистина се оправдаха. Беше малко преди седем часа вечерта, когато френската прислужничка Елиз изтича към него много разстроена.
— О, господин Коуан, елате бързо, моля ви, елате бързо!
— Какво е станало? — попита тревожно Коуан. — Мадам се е разсърдила за нещо… кавга… а? Това ли е?
— Не, не, не е мадам, сеньор Роскари, болен е, умира!
— Умира? О, хайде стига.
Коуан забърза след нея. Тя го поведе към спалнята на италианеца. Дребният мъж лежеше на леглото си, или по-скоро се мяташе върху него. Поредица конвулсии, които щяха да са смешни, ако не бяха толкова страшни. Пола Назорков се бе надвесила над него. Тя властно се обърна към Коуан.
— А, ето те! Бедния ни Роскари, страда ужасно. Без съмнение от нещо, което е изял.
— Умирам. Болката… тя е ужасна. О! — простена дребният мъж.
Отново се преви, притискайки с две ръце стомаха си и мятайки се по леглото.
— Трябва да повикаме лекар — предложи Коуан.
Пола го спря, когато той искаше да тръгне към вратата.
— Лекарят вече е на път, ще направи всичко, което може да се направи за бедното страдащо същество. Това е уредено, но Роскари няма да може да пее тази вечер.
— Никога няма да пея отново, аз умирам — простена италианецът.
— Не, няма да умреш. Това е само нещо стомашно, но все едно, не е възможно да пееш — каза Пола.
— Отровен съм.
— Да, без съмнение е птомаин. Остани с него, Елиз, докато дойде лекарят — рече Пола.
Певицата повлече Коуан със себе си навън от стаята и попита:
— Какво ще правим?
Коуан безнадеждно поклати глава. Времето вече беше толкова напреднало, че нямаше да е възможно да дойде някой от Лондон, за да замени Роскари. Лейди Ръстънбъри, която току-що бяха информирали за болестта на госта й, дойде задъхана по коридора и се присъедини към тях. Нейната основна грижа, както и тази на Пола Назорков, бе успехът на „Тоска“.
— Само ако имаше някой под ръка — простена примадоната.
— А! Разбира се! Бреон — внезапно извика лейди Ръстънбъри.
— Бреон?
— Да, Едуар Бреон, знаете ли, известният френски баритон. Живее тук наблизо, в „Кънтри хоумс“ от тази седмица, имаше снимка на къщата му. Тъкмо той ни трябва.
— Това е небесна благодат. Бреон в ролята на Скарпия, добре си го спомням, беше една от най-големите му роли. Но вече не пее, нали? — попита Назорков.