— Ще го доведа. Оставете това на мен — каза лейди Ръстънбъри.
И тъй като беше решителна жена, веднага поръча да й приготвят колата. Десет минути по-късно в провинциалното убежище на мосю Едуар Бреон нахълта развълнуваната графиня. След като си наумеше нещо, лейди Ръстънбъри действаше много решително и без колебание. Мосю Бреон разбра, че не му остава нищо друго, освен да се подчини. Той самият имаше много скромен произход, но бе се изкачил до върховете на професията си и беше поставен на равна нога с херцози и принцове. Този факт винаги го изпълваше със задоволство. И все пак откакто се оттегли в това старомодно местенце в Англия, се чувстваше неудовлетворен. Липсваше му живота, изпълнен с хвалебствия и аплодисменти, а и английското графство не беше готово да го приеме толкова добре, колкото той смяташе, че е редно. Поради това беше много поласкан и очарован от молбата на лейди Ръстънбъри.
— Ще направя това, което е по силите ми — каза усмихвайки се той. — Както знаете, от дълго време не съм пял на обществено място. Дори не подготвям ученици, само един или двама, по изключение. Но хайде, щом сеньор Роскари е неразположен…
— Беше ужасен удар — отбеляза лейди Ръстънбъри.
— Не че той е наистина голям певец — вметна Бреон.
Подробно й обясни защо е така. Изглежда след оттеглянето на Едуар Бреон не е имало друг забележителен баритон.
— Мадам Назорков пее Тоска. Предполагам, че я познавате? — попита лейди Ръстънбъри.
— Никога не сме се срещали. Слушах я веднъж да пее в Ню Йорк. Голяма актриса, има усет към драмата — каза Бреон.
Лейди Ръстънбъри почувства облекчение. Човек никога не знае какво да очаква от тези певци. Проявяват такава странна ревност и антипатия.
Около двадесет минути по-късно тя отново влезе в залата на замъка, махайки триумфиращо с ръка и смеейки се, извика:
— Доведох го. Скъпият мосю Бреон наистина беше много любезен, никога няма да забравя жеста му.
Всички се струпаха около французина, а благодарността и признателността им го поласкаха. Въпреки че беше вече на шестдесет години, Едуар Бреон все още изглеждаше добре, висок, с тъмна коса, привлекателен.
— А сега, къде е мадам? — попита лейди Ръстънбъри. — О! Ето я.
Пола Назорков не бе взела участие във всеобщото приветстване на французина. Беше останала седнала тихо на дъбовия си стол в сянката на камината. Разбира се, огън нямаше, тъй като вечерта беше топла. Певицата бавно размахваше ветрило от палмови листа. Беше толкова надменна и незаинтересована, че лейди Ръстънбъри се притесни, да не е обидена.
— Бреон, казахте, че никога не сте се срещали с мадам Назорков. — И тя го поведе към певицата.
След един последен повей на ветрилото, не завършвайки замахването, Пола Назорков го остави и подаде ръка на французина. Той я пое и се поклони ниско над нея, а от устните на примадоната се изплъзна лека въздишка. Бреон каза:
— Мадам, ние никога не сме пели заедно. Това наказание ми наложи моята възраст! Но съдбата беше благосклонна към мен и ми се притече на помощ.
Пола тихо се засмя.
— Прекалено сте мил, мосю Бреон. Когато бях само бедна неизвестна певица, се учех от вас. Вашия Риголето… какво изкуство, какво съвършенство! Никой не можеше да ви съперничи.
— Уви! Моето време отмина. Скарпия, Риголето, Радамес, Шарплес, колко пъти съм ги пял, а сега… край! — рече Бреон, преструвайки се, че въздиша.
— Но тази вечер.
— Наистина, мадам, забравих. Тази вечер.
— Пели сте с много Тоски, но никога с мен! — рече надменно Назорков.
Французинът се поклони и тихо каза:
— Ще бъде чест за мен. Това е голяма роля, мадам.
— Нужна е не само певица, но и актриса — вмъкна лейди Ръстънбъри.
— Вярно е — съгласи се Бреон. — Спомням си, когато бях млад, в Италия, отидох в един малко затънтен театър в Милано. Билетът ми струваше само няколко лири, но в онази вечер слушах такова добро пеене, каквото бях слушал в Метрополитен Опера в Ню Йорк. Едно много младо момиче пя Тоска, пя ангелски. Никога няма да забравя гласа й във „Виси д’арте“, толкова ясен и чист. Но драматичната сила, точно тя липсваше.
Назорков кимна и промълви:
— Тя идва по-късно.
— Наистина. Проявих интерес към кариерата на онова младо момиче. Казваше се Бианка Капели. Благодарение на мен тя има шанса да получи солидни ангажименти, но беше глупава за съжаление. — Той сви рамене.
— В какъв смисъл глупава?
Въпроса зададе Бланш Амери, двадесет и четири годишната дъщеря на лейди Ръстънбъри. Стройно момиче с големи сини очи.