Французинът веднага се обърна учтиво към нея:
— Уви, мадмоазел, беше се забъркала с някакъв долен човек, грубиян, член на Камората. Той си имаше неприятности с полицията, беше осъден на смърт. Тя дойде при мен, молейки ме да направя нещо, за да спася любовника й.
Бланш Амери го гледаше внимателно. Попита задъхано:
— Направихте ли го?
— Аз ли, мадмоазел, какво можех да направя? Един чужденец в страната.
— Може да сте имали влияние? — предположи Назорков с ниския си трептящ глас.
— Дори да съм имал, съмнявам се дали щях да го използвам. Човекът не го заслужаваше. Направих това, което можах за момичето.
Усмихна се леко и момичето забеляза нещо особено и противно в усмивката му. Тя почувства, че в този миг думите му далеч не изразяваха неговите мисли.
— Направили сте каквото сте могли — обади се отново примадоната. — Било е много любезно от ваша страна и тя сигурно ви е била благодарна, нали?
Французинът сви рамене и каза:
— Мъжът беше екзекутиран, а момичето отиде в манастир. И voila!1 Светът загуби една певица.
Назорков се засмя тихо и каза:
— Ние, руснаците, не сме толкова верни в любовта.
Докато певицата говореше, Бланш Амери погледна към Коуан и забеляза бързо преминалото по лицето му удивление и устата му, която почти се отвори, но после устните му силно се стиснаха след предупредителния поглед на Пола.
На вратата се появи икономът. Изправяйки се, лейди Ръстънбъри обяви:
— Вечерята. Вие, бедни същества, толкова съжалявам за вас, сигурно е ужасно, че трябва винаги да гладувате преди пеене. Но след това ще ви поднесат много богата вечеря.
— Ще я очакваме. След това! — каза Пола Назорков и се засмя тихо.
III
В театъра първото действие на „Тоска“ току-що беше завършило. Зрителите се раздвижиха и заговориха помежду си. Кралските особи, очарователни и грациозни, седяха на трите кадифени стола на първия ред. Всички си шепнеха. Общо бе чувството, че в първото действие Назорков едва ли се бе издигнала до висотата на своята репутация. По-голямата част от публиката не знаеше, че така певицата проявяваше своето изкуство — през първото действие тя щадеше гласа си и себе си. Нейната Тоска беше лекомислена и повърхностна, кокетно ревнива и вълнуваща, за нея любовта беше играчка. Бреон, въпреки че гласът му беше вече изгубил част от великолепието си, все още представляваше величествена фигура в ролята на циничния Скарпия. В начина, по който играеше ролята, нямаше и намек за стария развратник. Той представяше Скарпия като красив, почти благ човек, със само леко загатване за коварната злоба, която беше в основата на неговите прояви. В последния откъс, с органа и шествието, когато Скарпия стои, потънал в мисли, злорадстващ с плана си да притежава Тоска, Бреон показа голямо майсторство. Завесата се вдигна за второто действие, сцената в дома на Скарпия.
Този път, когато Тоска влезе, изведнъж пролича майсторството на Назорков. Това беше жена, изпаднала в смъртен ужас. Играеше ролята си с увереността на отлична актриса. Лекотата, с която поздрави Скарпия, безгрижието й, усмивката й, когато му отговаряше! В тази сцена Пола Назорков се държеше необикновено спокойно, с безчувствено усмихнато лице, играеше само с очите си. Хвърляше убийствени погледи към Скарпия, издавайки истинските си чувства. И така, действието се развиваше — сцената на мъчението, когато Тоска губи самообладание и рухва в краката на Скарпия, умолявайки го напразно за милост. Възрастният лорд Леконмер, познавач на музиката, се размърда одобрително, а един чужд посланик, седящ до него, промълви:
— Назорков надминава себе си тази вечер. Никоя друга жена не може да се държи на сцената като нея.
Леконмер кимна.
А сега Скарпия поставя условията си и Тоска, ужасена, избягва от него към прозореца. После се чува далечно биене на барабани и Тоска, изтощена се хвърля на канапето. Скарпия, който стои над нея, разказва как хората му вдигат бесилката, следва тишина и отново далечното биене на барабани. Назорков лежи по очи на канапето, главата й виси надолу, почти докосвайки пода, скрита зад косата й. После, в рязък контраст с чувствата и стреса на последните двадесет минути, гласът й прозвучава, висок и ясен, както бе казала на Коуан — глас на момче, пеещо в хор, или на ангел.
— Vissi d’arte, vissi d’arte, no feci mai male ad anima viva. Con man furtiva qante miserie conobbi, aiutai.
Беше глас на скитащо се, объркано дете. След това тя още веднъж коленичи и се моли до мига, в който влиза Сполета. Тоска, изтощена се предава и Скарпия изговаря съдбоносните си думи с двояко значение. Сполета отново излиза. След това настъпва драматичния миг, когато Тоска, повдигайки чаша вино с треперещата си ръка, вижда ножа на масата и го скрива зад себе си.