Бреон се изправи красив, навъсен, пламтящ от страст.
— Tosca, finalmente mia! (Тоска, най-сетне моя!)
Той е пронизан с ножа и Тоска отмъстителното изсъсква:
— Questo e il bacio di Tosca! (Това е целувката на Тоска.)
Никога Назорков не беше се вживявала толкова в акта на отмъщение на Тоска. Това последно жестоко прошепнато „Muori dannato“ и после със странен, тих глас, който се понесе в театъра:
— Or gli perdono! (Сега му прощавам!)
Тихата траурна музика когато Тоска започва своя ритуал, поставяйки свещите от двете страни на главата му, разпятието на гърдите, последното й спиране до вратата, поглеждайки назад, биенето на барабани в далечината и завесата пада.
Този път публиката изпадна в истински ентусиазъм, но за кратко. Някой излезе бързо иззад завесата и каза нещо на лорд Ръстънбъри. Той стана и след като се консултира една-две минути, се обърна и махна на сър Доналд Калторп, който беше известен лекар. Почти веднага сред публиката се понесе мълва. Нещо беше станало, злополука, някой беше лошо наранен. Един от певците се появи пред завесата и обясни, че с Бреон за нещастие е станала злополука, операта не можеше да бъде продължена. Отново се понесоха слухове, че Бреон е бил пронизан, Назорков загубила контрол над себе си, вживяла се толкова много в ролята си, че наистина намушкала мъжа, който играел с нея. Говорейки със своя приятел, посланика, лорд Леконмер почувства, че някой го докосна по ръката и като се обърна, видя Бланш Амери. Тя каза:
— Не беше злополука. Сигурна съм, че не беше злополука. Не чухте ли, точно преди вечеря, онази история, която той разказваше за момичето в Италия? Онова момиче е било Пола Назорков. Веднага след това тя каза, че е рускиня и аз видях удивения поглед на господин Коуан. Тя може да е приела руско име, но той много добре знае, че е италианка.
— Скъпа Бланш! — възкликна удивено лорд Леконмер.
— Казвам ви, сигурна съм. В спалнята си тя имаше вестник, отворен на страница със снимка, показваща мосю Бреон в английската му провинциална къща. Знаела е преди да дойде тук. Предполагам, че тя е дала нещо на онзи нещастен италианец, за да го разболее.
— Но защо? Защо? — извика лорд Леконмер.
— Не разбирате ли? Това е отново историята на Тоска. Той е искал да я има в Италия, но тя била вярна. Отишла при него, за да го накара да спаси любовника й, а той се е престорил, че ще го направи. Вместо това го оставил да умре. А сега, най-после, дойде нейното отмъщение. Не чухте ли по какъв начин изсъска: „Аз съм Тоска“? Аз видях лицето на Бреон, когато го каза, тогава той разбра. Позна я!
Пола Назорков седеше неподвижна в съблекалнята си с наметната хермелинова мантия. На вратата се почука.
— Влез — рече примадоната.
Елиз влезе. Тя ридаеше.
— Мадам, мадам, той е мъртъв! И…
— Да?
— Мадам, как да ви го кажа? Там чакат двама господа от полицията, искат да говорят с вас.
Пола Назорков се изправи в цял ръст.
— Аз ще отида при тях — каза тя тихо.
Свали от шията си една огърлица от перли и я сложи в ръцете на французойката.
— За теб са, Елиз, ти беше добро момиче. Няма да са ми нужни там, където отивам. Разбираш ли, Елиз? Аз повече няма да пея Тоска.
За момент застана до вратата, погледът й обгърна гостната така, сякаш гледаше назад към последните тридесет години от кариерата си.
После промълви тихо през зъби последните думи на друга опера:
„La comedia e finita!“